прелита покрай теб и те кара да се чувстваш като вчерашен хлапак, поглежда те с вълшебен поглед от който ти се разтреперват мислите и загубваш ума и дума и всички аргуненти започват да изглеждат безсмислени, докосваш нежната и кожа и топлината й те изгаря но ти продължаваш като пристрастен като обезумял като пеперуда, отчаяно блъскаща се в уличната лампа, докато не изгори крилата си...понякога те е страх да не я супиш в ръцете си и да не разпилееш вълшебния й прах напразно с някоя постъпка дума жест...често го правиш защото никога досега не си общувал с фея и не знаеш какво точно ще ти се стовари на главата и какво очаква тя...и докъде ти би стигнал с очакванията й...опитваш се после да събереш прашеца за да го разпилее феята и обсипе отново света с блясък и когато го направиш често след това отново го разпиляваш безцелно и неуместно...такъв си ти- непохватен и малко груб и преминавал през един куп неща в живота си като на парад в търсене на точния човек и сега ти е трудно да държиш вълшебството в ръцете си и да го запазиш такова но в името на розата и всички лалета полагаш неимоверни усилия да дадеш и ти частица от себе си за да стане то още по- приказно и обсипано със звезди от вълшебната и пръчица...
5 коментара:
Затвори очи и уши,остави се на чувсвото ,наречено от простите хорица "любов" - то ще те води в тъмнината и тишината....
Вълшебствата се случват когато в душата ти има само обич и всичко друго човешко няма значение.....
И тогава без капчица усилие и страх
приказната нежност ще докосне устните ти.....
"Животът е най-прекрасното и едновременно с това най-трудното нещо, което притежава всяко живо същество. Той е като една пътека, която води до някъде, но няма да разбереш докъде, ако не преодолееш пречките и препятствията по нея. Разбираш това едва, когато лошото отмине, отсееш нещата и осъзнаеш, че най- хубавото, което си струва всичко, е Любовта."
Обикновено страдам късно вечер, когато светлината на лампата в стаята разкъсва пунктира на мислите ми и се опитва да ме върне към собственото ми съществуване. Обикновено слушам Фреди и дълбоко изстраданата му, житейско-философска музика – who wants to live forever, who dares to love forever..to touch my tears with your lips.. touch my world with your fingertips…да докоснеш нещо, някого, свят, душа, мисъл, желание с пръстите си, леко, като мах от крило на пеперуда, като докосване на мигла на онези очи, които се навеждат над тебе, като малко камъче, хвърлено във вода, което резонира и прави все по-големи кръгове.Обикновено усещам самотата като мокра рибешка кожа, прилепнала и стегнала тялото ми и тази мокрота прониква в мен, в меееен. Who dares to love forever…who…who…who . ….. I do….I do…I do…бих обичала вечно като космоса, бих дала цялата си нежност и любов....бих се разтворила във въздуха като молекулите, бих станала вятъра, така ще бъда винаги и навсякъде с теб...бих....обикновено болката ражда истината, а истината ражда самопознание, усещаш света като сърце, което тупти в дланите ти и тогава се чувствам като Нео в края на първата част на Матрицата....с едно движение подчиняваш материята, защото по-лесно, по-бързо долавяш нейните сенки и движения.
Обикновено не вярвам в любовта, не мога да вярвам в нещо, което не подлежи на абсолютна дефиниция и търпи промяна във времето...това е нашата самоилюзия и самоизмама, нашето наказание за това, че искаме да бъдем обичани. Вярвам в готическите катедрали :)неизменни, вечни, протегнали куличките си като изсъхнали от безутешност ръце, сграбчили небето, без да очакват и без да се надяват...No more...грачи гарванът на По.....
Първи рунд: Феята срещу Готиката :P
На принцесата й беше смешно. Прозря плитко скроената лъжа, в момента, когато пое малкото писъмце от ръката на своя паж.Отдавна подозираше, че малкото сладко момче, с руса коса и лунички по дребното му личице, предава сведения за Собственика на замъка.Сигурно някоя сутрин, когато е пристигнал гладен и уморен от изминатото разстояние, са му предложили лимонов пай и любезно са се осведомили за здравето на принцесата.Сега това не беше важно.Беше доволна, че съдбата й даваше възможност да се откаже от сделката. Тя не искаше замъка. Беше го видяла една сутрин, когато отиваше на закуска при Барона. Очарова я със сините си знаменца и малки кръгли прозорчета, които весело пробляскваха на ранното сутрешно слънце.Загатваха за нещо очарователно, за някаква безгрижност и магия. Принцесата знаеше, обаче, че замъкът имаше твърде много стаи, твърде много прашни шкафове, пълни със скелети, които тя не желаеше да отваря. Взе лист хартия, потопи перото в мастилницата и написа грижливо с красивия си почерк:
До Къщичката на Феята
Западен Край на Гората на Леприконите
Алеята с Ягодите
Чудеше се как да се изрази по-ясно.Въздъхна, дали от горещината, дали от досада, помисли малко и продължи:
И нека той, по-умният от мене,
Изкочил от формата детинска,
Като маймуна едра действа,
Но аз роден съм за неща различни.
In memoriam, 1850 г., Тенисън
Запечата плика и го подаде на пажа.Утре щеше да нареди да го изгонят от замъка.Погледна през прозореца.Навън блестеше топло лятно слънце, една птица беше замряла високо в небето, като точка от мастило, мацната в безкрайността на простора.Замисли се за Собственика на замъка и си го представи като малко камъче от чакъл, върху което тя слага красивия си крак. Въздъхна и прогони образа от мислите си. Нямаше време за това, светът я зовеше.
Портокалите искряха ярко в замръзналия въздух и тя усещаше как пламтяха в премръзналите й пръсти. “ Само, че не топлят”, помисли си тя и лекичко и се прииска това малко слънце в ръката й да я изгори....за миг си представи, че трябва само да го поиска силно и то ще се сбъдне, но знаеше, че неумолимата логика на природните закони е друга и този деспотизъм понякога я объркваше и я караше да плаче. Продавачът се беше навел и тя виждаше дъгата на гърба му странно отразена на фона на кафяво – зеленикавите ананаси....студът щипеше и правеше ледени целувки по кожата...
- От вас няма спасение...навсякъде сте – гласът беше познат, но далечен....като потънало на дъното на прозрачно езеро камъче...вижда се всичко, но е толкова дълбоко, че няма начин да извадиш нищо. Прииска й се да се обърне, но не посмя. Някъде вътре в нея нещо се чупеше с грохот...
- А, и ти ли си на плодове? – Не можеше да повярва, че го вижда как пазарува...банани...беше толкова прекрасно в тази своя обикновеност, че тя усети как плодът в ръката и започна да гори...и границите на света започнаха да изсветляват и да се губят. Губеше се и тя, ставаше прозрачна като стъкло и се стопяваше като дъх. Той стоеше невъзмутим, спокоен, красив....смехът му беше тих, нежен...носеше се като снежинките из пространството и танцуваше, правеше фигури, които се променяха в движение и я караше да зяпа глупаво... Щандът отдавна не съществуваше, светът пулсираше в меко сияние на загадъчни цветове, сенките се множаха и правеха всичко приказно...
- Довиждане.
Врата се затвори. С нея се затвори светът. Въздухът отново беше станал син, продавачът разсеяно и сънливо се оглеждаше, портокалът беше студен...и тя се усмихна. Беше видяла ангел.
Виновата, но просто си прекрасен...не се сърди:)
Публикуване на коментар