Лятото небрежно си минаваше в софийски съновидения за перпендикулярни вселени и всевъзможни байкарии. Дребните карания из околиите не заслужава да се описват. Усещането, че сухарската ми професия и висенето в офис задушава полета на педалския ми размах и трепет се засилваше все повече. Опитах да прокарам подхвърлената на майтап от други идея към висшето началство да издаде заповед, с която всички служебни коли да бъдат иззети от пристрастените към тези корпоративни ухадокопайсеискаммм блага хорица и да им бъдат раздадени велосипеди за придвижване по работа. Пък сме и зелена еко компания – направо си задължава… Анатема! Мениджмънта прояви мъдрост, като помисли веднага за моето съществуване – вика ми: Ивайло, аз лесно ще го направя, но те ще разберат кой е дал идеята, щото си единствения луд (в техните очи) и ще те разкъсат. Та за тези коли войни се водят. Искаш ли да бъдеш жив? Е, ми искам… промърморих несигурно.
Набирах все повече сила в краката за сметка на мозък в главата.
Случи се на 14 Август, прясно прибран от Ситония и зареден с калориите на десетки изядени октоподи и риби, фосфора в мен избухна и изкрещя: яхвай веднага към Черни връх! Това ще е върха на сладоледа в професионалната ми върхова кариера!. Последен ден на отпуската. Трябваше да го направя. За по-сигурно се допитах до астроложката и тя също ми потвърди, че Меркурий е подходящо центрован спрямо позицията на рождената Луна и показва наличие на емоция. Зареден с ядене и т.н. хардуер, в 6.30 ч. сутринта изпълзях от меката на ъптауна Лозенец (а доцента по вещно право Владо бойлера ни обясняваше, че навремето тука било къпинак и храсталаци по баира тук-там лозе имало и никой нормален не смятал да купува имот на тия места – о, темпора, о, морес!) и тръгнах по известния на всички наизуст маршрут към върха. Чета как разни хора го вземат разстоянието за под два часа нагоре и някакви минутки надолу – защо е нужно това паническо бързане си мисля, дайте да се изпотрепем сега и хвърлим топа от зор, все едно Черни връх ще избяга. Не е мръднал и с йота от столетия. Не ги разбирам. Аз суматоха да гоня нямам, въртя си леко нагоре и си разсъждавам за живота и за… абе то хубавото е, че не мислиш изобщо повечето време, наслаждаваш се на сливането с откъдето принадлежим. Неусетно Златните мостове изскачат пред мен и се просвам на един дървен шезлонг, порядъчно гладен вадя сандвичи и вафли. Половин час блажено се напичам на пробиващото слънце. Делник е, утрин е и хора почти няма – ура! Коли също не бръмчат. Ранобудни пенсионери почукват с пръчки в бавен здравословен ход. Птички пеят за любов. Идилия. Когато бях овчарче и овците ще пасях…ех, онези детски дни в Лакатник и Свражен, един друг живот безценен.
Потеглям нагоре и до Бор не се случва нищо интересно. Обаче се минава покрай една табелка с надпис как американското посолство или кой беше е дарил и засадил гора на това място. Абе колко пъти съм минал оттам, гора няма даже засадени фиданки не се виждат. Може би е скрита зад 4Д прожекции, за да не я вижда врага. Но табелка има. Спазен е основния принцип: важното е по документи да я има и отбелязана, а истинската фактическа обстановка няма значение. Всичко днес е по документи.
На Бор спирам за още ядене. Интересно е как организъмчето бързо изразходва калории и си иска веднага нови. Дъвча и съзерцавам останките от хижата и ми се реве. На безценно красиво място, високо и закътано, с път до входа и комуникации… и достойна за разказ на Стивън Кинг с избушените си прозорци и врати и разпадаща се фасада върху обрасъл с храсти и дървета двор. Бор е пример за всичката простотия и глупост, жалко безхаберие и самоунищожение, които сами непрекъснато си причиняваме.
Но продължавам напред. Участъкът до платото е особен плъг-ин в нивото от гледна точка на липсата на каране, но ти дава възможност да се упражняваш във всевъзможни техники на бутане и носене. Както и да се наслаждаваш на гората и треволяка. Късчето небе при морените е винаги задължително място за почивка.
Къщичката с вещи от първа необходимост до пътеката е пълна и вдъхва огромна доза доброта и усещане, че има и други останали нормални хора наоколо. Заредена с основно простички необходими предмети за екстремни нужди и, о, чудо, защо никой ги е откраднал още? Колко сме си извратили мисленето… оставих малко хапчета.
Платото го избутах набързо и стигнах до другия край, където започва чакълестия път към върха. Намерих малко вкусни къпинки и се помотах качествено из храсталаците за още. Появиха се коне. Вече се виждах горе – ей тука 4-5 серпентини се завъртат и съм готов. Ха-ха, каква грешка и подвеждащо усещане давал този „път“ и визуална измама за разстоянието! Защо никой не е обяснил на нас простосмъртните право куме та в очи какво следва от платото нагоре? Каквото последва, бе брутално отрезвяване за една от най-големите ми заблуди. Совите изобщо не са това, което са! Много бързо установих, че е изключително неприятен за каране, защото е от море от местещи се камъни, в които по зловещия баир байка изобщо няма здрава основа да гребе напред, освен ако не караш бързо и на стегната предавка. Невъзможен е за каране. Няма правилна траектория, от един камък си в друг и в трети. И ти изпива силите като вампир. Да, ама на мен силите вече не бяха като на тръгване и ме напуснаха още в началото на първата голяма серпентина. Е, ми ще си побутам… и след малко дойде равно и даже леко спускане – гаааз! Газта бързо свърши, бензинеца останал и той, и на изпарения с наведена глава си забутах отново нагоре. Оказа се, че серпентините са много и някак си пътя взе да ми изглежда безкраен, а върха мираж. Спирах често да почивам, а се уморявах от самото бутане на колелото нагоре, по този път дори това е изцеждащо. И бутане не е правилната дума, май трябваше на гръб да го метна, по камъните си е вдигане непрекъснато и запъване. Едни пешаци ме застигаха.
Стигнах до мястото, където жалоните се отклоняват от пътя и продължават право нагоре към върха. Броях всеки номер и вече ми се виждаха малко, а исках да си махна от смотания път и да избутам до горе по маршрута както си е. Някой ми беше казал, че там е по коловете и му повярвах. И го направих. Което ме довърши. Ама то тук няма физическа възможност никой да кара, това са скали и отвесна пътечка (липса на пътечка) с туфи и изронени камъни. Дори бутането и носенето са проблем, защото няма за какво да се задържаш. Егати велоралито – този участък е прекалено екстремно безсмислен, освен ако не е включен с цел да тества комплексните качества на състезателя модерен петобоец? Наумих си всеки жалон да е вид победа за да имам стимул да продължавам напред. Някъде в горната част за пръв път ми се случи усещането да нямам сили за нищо – нито да направя крачка нито да бутам нито да стоя прав и да извърша физическо движение. Тотално разреждане. Намерих една туфа и се свлякох зад нея на завет и припек, където полежах 20- на минути напълно безжизнен. А не е като да се бях занемарил с липса на вода и енергия за тялото преди това. Но явно организъмчето стигна някакъв предел на моментни възможности.
Не можех да лежа до безкрай, защото вятъра дори в средата на лятото е бръснещо изсушаващо студен и изстиващ и под угрозата да се прибера болен, се събрах и с посъбран живец успях да изкатеря остатъка до хижата. Щом стигнах до подножието силите от близкия й вид се възвърнаха значително и точно в 12 вече бях горееее! Жив! Ура! Още един невъзможен предел падна!
Подскачах от радост по поляната. И бързо с намъкнах за топла боб чорба, кюфтета с лютеница и бира и какво ли още не. Толкова е вкусно горе! Не бях се качвал от детските години и всичко си е там и същото. Обилно преядох и излязох навън да се помотам и наслаждавам на гледките. Силите се върнаха. Внезапно чух познато гъргорене на руски пауър. Помислих си – не, това не може да бъде, да се качва чак до тук по бледото отвесно подобие на път в скалите? Не, ама да! И то натоварен със здрави цепеници дърва, се показа силуета на вечния и вседеходен ГАЗ! Някои неща са извън времето и пространството – те са вечни и неподатливи на конкретния релеф и разстановка!
Небрежно я паркира чичото до входа и подочух разговор с хижарите за разтоварване как сега трябвало да се организира… а-а мисля си, аз нямам сили и за това днес пък и съм разтоварил n на n количество газки зилове мазове шкоди ремаркета на жигулито и т.н. дърва и цепил през годините. Взел съм си своето. Ориентирам се към слизане надолу, но по обратния път и през Алеко и паветата, че маршрута на велоралито на спускане ми е напълно непознат и не разпечатах и разгледах карти и тракове преди това. Едни хлапета ми направиха позьорска снимка за спомен от този незабравим за мен върховен ден.
Спускането надолу беше фън – тоя път не е за ниски скорости и ако ще се мре да е тук и сега - с твърдака по камънаците летях като камикадзе. Усещането за безпомощност и липса на дори една калорийка в тялото ми се струваше далечен сън. Спирачките не знам как издържаха зверските спирания на места, а аз се опазих през целия ден за пръв път с автоматите закачен из планина без нито едно падане. Ръцете като слязох до Алеко почти не ги усещах от вибрациите, а паветата ми се сториха като мазна писта. За отрицателно време се асфалтирах до Южния парк, където с още няколко бири и приятели затвърдих успешния финал на днешния кръг от световната купа. Погледнах Черни връх с доволна усмивка и се строполих вкъщи. Ще ми се опира някакво си връхче…
