Улисан в игри и закачки и закани на планините и върховете, си прекарвах безгрижно лятото, когато изведжнъж цъфна тема: “Второ за Сезон 2011 “Каране с Практически Съвети”. Тъ-дъ-дъ-дъъън! Първото го изпуснах, но това се дебнеше отдавна- корифеите отделят време за прохождащите и благосклонно предават опит и знания- безценно!
С наближаването на заветния ден напрежението растеше: и няколко дни преди 22- ри подло се счупи закопчалката на двата ципа на раницата ми. Ау! Тази безсмислена джаджа веднъж я закопчах и тя така с лошо... тук положението бе спасено от Райко, който осъзна мащабите на бедствието, взе присърце страшния проблем и раницата се сдоби с ново оригинално копче за нула време!
Вече сме 22.09.2011 г.: 06.50 ч.: алармата звъни, скачам, бързо кафе, в раницата два сандвича и сникърс и вода и резервна гума помпи китове аптечки голяма навалица ми като не знам какво се разбира под “… средно трудно трасе”, “…изкчаването не е трудно… с дължина около осем километра… спускане по изцяло техничен терен…”, решавам да се подсигуря, като добавям от ОМВ зад Билата още едно изостарче и още вода.
И така в 8 без 10, отхвърлил изкушението на с кола до Локорско, заковавам на самоход до Билата, където пристигат скоро Краси, Асен6о, Светльо, Георги, Иво повече не можех да помня имена и още един пелетон ентусиасти. Появяват се фланелки на С.К.А. Викам си голяма групичка начинаещи ще се оформим!
Тръгваме за Локорско и на втората минута свиваме от булеварда вдясно по някаква уличка и вече съм наясно, че това е грешен път, но не смея да се обадя- има мъдри вождове по пътя към прогреса! Уличката свърши бързо в една китна градинка зад блок, където по стълбички се пренесохме обратно на булеварда. Завъртяхме по него и на следващия разклон свиваме надясно. Чисто географски и визуално, Локорско и Стара планина предполагаха завиване наляво, но вече съм наясно, че правим дръзки опити да се изплъзнем от преследвачите ни от страшния филм и да ги заблудим, затова се изнасям небрежно с групичката надясно и се оказах прав, защото само няколко минути по-късно, групата смени рязко поската на движение в опити да се върне някъде под моста на булеварда и да потегли право към Чепинци. Тук последва бързо офроуд каране по черен път покрай криминални сметища и полублатисти местности (Боже-е, тази свинщина в квартал на София ли е?- цъках изумено аз), прекосихме внезапно изникнала ЖП линия и се озовахме на разклона на околовръстното и Чепинци, успели да се отърсим от всички опашки!
Последва бързо безинтересно изтегляне в индианска нишка до Чепинци, където починахме, свестихме се и бързо и по същата схема акостирахме на селския локорски площад: тук 1989-та още не е дошла и соро няма да настъпи, затова събралата се на площада голяма целева групичка шарени витални байкъри с интересни колелета е като извадена от холивудски филм. Местните минават и гледат подозрително НЛО-тата. Виждам познати лица от снимките из форума.
С.К.А.калците се множат и почвам да се чудя дали не трябваше да си направя медицинска застраховка и да си купя няколко брони.
Попълвам декларация. Междувременно Admin започва речта си пред пленума за ползите от настройки, стойки и всички важни неща. Попивам като гъба. Но аз съм подготвен! Гледал съм Го в ю тюбе от предходното каране и получавам приятно усещане за Deja Vu, защото почти успява да не се отклони от показаното и казано там, само няколко запетайки размести и кръгчетата за баланс ги завъртя първо в другата посока, но великодушно му простих и потеглихме нагоре.
Едно местно хлапе с колело с рамка клоняща към нула инча въртя с нас до края на асфалта и направо ни издухваше нас батковците- това е бъдещият катерач в Тур-а, казвам ви! Хафалта го изядохме за секунди и след кратка почивка прегазихме и един черен път. И спряхме на една равнинка и се разбра, че това е изкачването и следва само спускане по път и пътеки обратно до Локорско. Аз явно бях с нагласа, че ще катерим нещо като Мургаш, защото ми се видя съвсем начинаещо това баирче и вече обърнах внимание на по- трудната част- спускането по пътеки.
Тук последваха няколко участъка, където Admin обясняваше напоително и показваше усърдно как се преминават. Аз третия участък го пуснах до половината а последния също на ½. За пореден път установих, че стръмните зъбести с камънаци и улеи пътеки не са моята страст. Трябва да се науча да пускам спирачката и да освободя колелото да си мине само препиятствията. Май е в главата тая работа. Но в моята глава много народ се блъскат и всеки тегли към неговата си черга- не е лесно! Гледах в захлас летящи по пътеките надолу даунхилъри и профита. Чудех се защо си губят времето с това мероприятие, но после зацепих, че те междувременно имат планове за обиколки на околните планини долини и сипеи и това им е като разгрявка и среща с приятели. Но добре, че бяха дошли, че да видим ние начинаещите как се кара и преминава през различни участъци.
Попил впечатления и емоции и опит и видял много неща, които само с четене и гледане в нета не получается, слизаме обратно в центъра на Локорско, където групичката се пръска в трескаво търсене на отворен магазин за бира, но такъв няма. Пуска се слух, че на половин километър по-надолу имало. Отиваме с Иво и Светльо и Георги и виждаме, че е обсаден от С.К.А. и още една камара пленумци и няма места за сядане а и нищо за хапване по-така (цър-пър). Обсъждаме ситуацията и завъртаме в търсене на кръчме. Такова намираме почти веднага след Локорско- в парка Заимов в Кривото. След няколко бири и картофки със сирене, слънцето тръгна да слага край на този перфектен ден и понеже нямам все още фенери за нощно каране до Платото и Конявска и назад, се прибрах вкъщи с неизпит Изостар и пробващ различните стойки за наклон и нагоре и надолу и зад седалката, абе голяма зарибявка.
неделя, октомври 09, 2011
четвъртък, октомври 06, 2011
Първа кръв: завръщането
Отпуск съм и лежерно се пускам с колелото за кафе в 11 на Онда зад Народния театър. Два часа висене, димене и дрънкане на али-бали, заболя ме задника от седене викам си поне да бе от седалката…разотидохме се, жегата захлупи безнадеждно центъра и аз останах сам безцелно въртящ педали из уличките. Строежи, безсмислено забързани прескачащи се евроинтегрирани пешеходци, метростанции коя работи коя се гради, ма голяма суетня, шахти с откраднати от мангали капаци… а-а-а, така не може, ми реших поне да обиколя велоалеята по Борис III.
Повъртях се кръгово по руски и завъртях по алеята- голям кеф- широка, спокойна и унесен в мисли за живота и Транссибирската магистрала и колко точно и какви джаджи за байка и за планините да си купя и как прекосяваме Сибир, внезапно се озовах на (Владивосток) околовръстното. Конец фильма! А тъкмо започна интересното! И едно дяволче услужливо веднага кръстоса крака на дясното ми рамо и започна да ме чопли: “А защо не се пробваш да качиш Златните мостове по пътеката от Княжево, а? А там сигурно е хлад в гората и ще се пробваш по пътека. А?”
Едвам ме нави.
Сипвам вода на ухото на трамвая, сблъсквам се с някакви стълби, пренасям по тях колелото, за да установя,че имало и пътека, и излизам на асфалтов път. Май панорамния...пресичам и тръгвам наготе по пътеката. Изглежда голяма, на сянка и привтлива. Но толкова СТЪМНА! Превъртях всички скорости на венчетата за Еверест и тръгнах. С няколко почивки и мокър от пот успявам да стигна до няколко метра равна отсечка и едно мостче, на което почти се пребивам и падам в опити да го прекося. Минавам го и виждам, че баира става още по-стръмен, но вече с улеи, неравности и стеснен. Не съм минал още карането за начинаещи с практически съвети и бързо намерил мотив, слизам и почвам кротко да бутам. Все пак някой беше мъдро отбелязал, че кой е казал, че майнтин байка е въртене на педали... Подминавам най- стръмната част и се яхвам пак да въртя. Вече краката са влезли в обороти и почти не им прави впечатление, само сила да има в тях (ма нямааа...). Излизам на шосето преди табелката за Бялата вода и мисълта, че все пак някъде наоколо може да има студена водица, ме добутва до ЧЕШМААА ВОДАА подпирам колелото на една пейка и пълня бидона с вода и сядам да пия... и се заслушвам в разговора на двама пенсионера до мен, който обясняват как тази вода е много студена и ако си уморен и потен и я пиеш може да те пресече и да колабираш и да се разболееш и да припаднеш и на мен почва да ми пребледнява и се премествам по-далеч от тези прокобници и чакам примирено да видя дали ще се мре там или ще ме подмине... след няколко минути все още непресечен, тръгвам нагоре. Пак бутане и после си знаете- въртене в транс и бутане и педали и малко ми се сливат коя отсечка къде преди и след кое излизане на шосето е, но имаше и един равен слънчев участък, след който спускане към мостче (много неудобно сложено напряко на идващата пътека, да го бяха поизправили малкооо) преди шосето- нещо са се объркали с тоя наклон си мисля, тая пътека не е ли проектирана от садисти само да е право нагоре?
Подминах приятни табелки, сочещи резервати на мечки, сочещи резервати на сови, че и резервати на дървета, а крайната цел я няма и няма. Чудя се дали изобщо съм на правилната пътека. Изведнъж тя се разширява и излиза отново на асфалт и механично тръгвам да го пресичам и да продължа, когато поглеждам нагоре и виждам пред мен полянката на Златните мостовее. УРА! Слизам и доволно се просвам на тревата да събера въздух.
И в този момент усещам страшен обсебващ зловещ вълчи глад! Занасям се до първото капанче и изкупувам каквото имаше готово- пилешка пържола, свинска пържола, картофи, лютеница, лук, хляб, бира (две бири), вафли... следващият един час се отдадох на блажнено нагъване и лаф с държателите на къщичката. Поредни обяснения за колелото. Давам съвети как да се мотае дело срещу Топлофикация и обяснявам за погасителната давност. След това отидох на дървените шезлоги на полянката и изпаднах в слънчева нирвана.
И след това телефона естествено се раззвъня. Тоя документ къде е. Оня какъв е. Кава е тая отпуска бе какви са тия колела и пътеки утре на работа ли си? Нощес? Не си??? Хм!
Пак се звъни- Ина: нали не си забравил, че имаме среща в седем с еди кои си в Пей Сърце? А-а-а, забравил?- не, само леко изключил Ами сега е шест и пет минути... успокоявам я сам не вярвайки си, че ще дойда даже до вкъщи да оставя колелото и вземем колата и ще тръгнем и ще сме навреме. Ама ще успееш ли... викам не знам, но ще се пробвам. Тръгвам надолу и от грийнхорски ентусизаъм така непохватно се опитвам да превключа на най- големия венец отпред, че веригата пада. Офф! Обръщай колелото, слагай, изцапай се хубаво, измий се няма къде обърсвам се в некви треви и политам по шосето надолу. Най- хубавата част от карането. ЛЕТЯ! Като на забързан кадър профучавам до Била и оттам по Тодор Каблешков и към Южния парк... е тук усетих, че съм уморен до степен трудно изобщо да си повдигам краката на педалите. И все пак: Златните Мостове- пазарчето на Черни връх в Лозенец го взех за 37 мин.!
Закъсняхме за срещата само с двайсетина минути. Това бе феноменален ден. Вече пред съзнанието ми нямаше граница, която да не пробвам да я покоря: ех, този Черни връх!
To be continued…
Повъртях се кръгово по руски и завъртях по алеята- голям кеф- широка, спокойна и унесен в мисли за живота и Транссибирската магистрала и колко точно и какви джаджи за байка и за планините да си купя и как прекосяваме Сибир, внезапно се озовах на (Владивосток) околовръстното. Конец фильма! А тъкмо започна интересното! И едно дяволче услужливо веднага кръстоса крака на дясното ми рамо и започна да ме чопли: “А защо не се пробваш да качиш Златните мостове по пътеката от Княжево, а? А там сигурно е хлад в гората и ще се пробваш по пътека. А?”
Едвам ме нави.
Сипвам вода на ухото на трамвая, сблъсквам се с някакви стълби, пренасям по тях колелото, за да установя,че имало и пътека, и излизам на асфалтов път. Май панорамния...пресичам и тръгвам наготе по пътеката. Изглежда голяма, на сянка и привтлива. Но толкова СТЪМНА! Превъртях всички скорости на венчетата за Еверест и тръгнах. С няколко почивки и мокър от пот успявам да стигна до няколко метра равна отсечка и едно мостче, на което почти се пребивам и падам в опити да го прекося. Минавам го и виждам, че баира става още по-стръмен, но вече с улеи, неравности и стеснен. Не съм минал още карането за начинаещи с практически съвети и бързо намерил мотив, слизам и почвам кротко да бутам. Все пак някой беше мъдро отбелязал, че кой е казал, че майнтин байка е въртене на педали... Подминавам най- стръмната част и се яхвам пак да въртя. Вече краката са влезли в обороти и почти не им прави впечатление, само сила да има в тях (ма нямааа...). Излизам на шосето преди табелката за Бялата вода и мисълта, че все пак някъде наоколо може да има студена водица, ме добутва до ЧЕШМААА ВОДАА подпирам колелото на една пейка и пълня бидона с вода и сядам да пия... и се заслушвам в разговора на двама пенсионера до мен, който обясняват как тази вода е много студена и ако си уморен и потен и я пиеш може да те пресече и да колабираш и да се разболееш и да припаднеш и на мен почва да ми пребледнява и се премествам по-далеч от тези прокобници и чакам примирено да видя дали ще се мре там или ще ме подмине... след няколко минути все още непресечен, тръгвам нагоре. Пак бутане и после си знаете- въртене в транс и бутане и педали и малко ми се сливат коя отсечка къде преди и след кое излизане на шосето е, но имаше и един равен слънчев участък, след който спускане към мостче (много неудобно сложено напряко на идващата пътека, да го бяха поизправили малкооо) преди шосето- нещо са се объркали с тоя наклон си мисля, тая пътека не е ли проектирана от садисти само да е право нагоре?
Подминах приятни табелки, сочещи резервати на мечки, сочещи резервати на сови, че и резервати на дървета, а крайната цел я няма и няма. Чудя се дали изобщо съм на правилната пътека. Изведнъж тя се разширява и излиза отново на асфалт и механично тръгвам да го пресичам и да продължа, когато поглеждам нагоре и виждам пред мен полянката на Златните мостовее. УРА! Слизам и доволно се просвам на тревата да събера въздух.
И в този момент усещам страшен обсебващ зловещ вълчи глад! Занасям се до първото капанче и изкупувам каквото имаше готово- пилешка пържола, свинска пържола, картофи, лютеница, лук, хляб, бира (две бири), вафли... следващият един час се отдадох на блажнено нагъване и лаф с държателите на къщичката. Поредни обяснения за колелото. Давам съвети как да се мотае дело срещу Топлофикация и обяснявам за погасителната давност. След това отидох на дървените шезлоги на полянката и изпаднах в слънчева нирвана.
И след това телефона естествено се раззвъня. Тоя документ къде е. Оня какъв е. Кава е тая отпуска бе какви са тия колела и пътеки утре на работа ли си? Нощес? Не си??? Хм!
Пак се звъни- Ина: нали не си забравил, че имаме среща в седем с еди кои си в Пей Сърце? А-а-а, забравил?- не, само леко изключил Ами сега е шест и пет минути... успокоявам я сам не вярвайки си, че ще дойда даже до вкъщи да оставя колелото и вземем колата и ще тръгнем и ще сме навреме. Ама ще успееш ли... викам не знам, но ще се пробвам. Тръгвам надолу и от грийнхорски ентусизаъм така непохватно се опитвам да превключа на най- големия венец отпред, че веригата пада. Офф! Обръщай колелото, слагай, изцапай се хубаво, измий се няма къде обърсвам се в некви треви и политам по шосето надолу. Най- хубавата част от карането. ЛЕТЯ! Като на забързан кадър профучавам до Била и оттам по Тодор Каблешков и към Южния парк... е тук усетих, че съм уморен до степен трудно изобщо да си повдигам краката на педалите. И все пак: Златните Мостове- пазарчето на Черни връх в Лозенец го взех за 37 мин.!
Закъсняхме за срещата само с двайсетина минути. Това бе феноменален ден. Вече пред съзнанието ми нямаше граница, която да не пробвам да я покоря: ех, този Черни връх!
To be continued…
сряда, октомври 05, 2011
Първа кръв: началото
След дългогодишно забвение и романтични детски спомени за лястовицата и балканчето из Врачанския балкан и Искърското дефиле, ПЕДАЛирането от началото на годината ми се загнензди като новата стара страст: и хем да замести висенето пред лаптопа и отмие нервите от безкрайните неизбежни бумащини и ежедневни нервни пост- соц ЕС тресни. Избирах над три месеца марка и модел и екипировка и хоп!- в началото на май вече държах в ръцете си бижуто за XC на Спешълайзд. Междувременно изчетох МТБ форума, влязох с шут теоретично и виртуално в час с основните положения на байкирането (и страшни думички като курбел, декланшор и др.), важните групички и фракции и карания и караници и вече бях готов за подвизиии...гледах я от балкона тази телевизионна кула на Копитото всеки ден и й се заканвах, как ще я покоря.
Да-а-а, знам, че за вас качаването с байк от Лозенец до Копитото и обратно, по шосето, е детинско упражнение за аматьори, което трябва да се прави:
- единствено за загрявка преди покоряването на околните 4- 5 върхове накуп за един ден по черните пътища и (липса на) пътеки, или
- на тъмно с камуфлажно облекло, за да не те видят истинските байкъри и да изпоприпадат от смях и бъзици, но
това щеше да ми е първото сериозно каране на велосипед от почти десетилетие, изключвам лежерните врътки от по километър- два в Южния парк с колелета от Метро на приятели- това си беше придвижване от кафе до пуканки и бира.
И един ден, повъртял вече сериозно байка из града и околните на Лозенец паркове, в ранния следобед се екипирах в стил почти XC на taurus13 и завъртях бодро нагоре към Бояна. Към КУЛАТА! Въртя си аз и неусетно започвам след детелината на околовръстното да дишам дълбоко. Прегазвам няколко бабуни в опит да нацеля на коя от всичките 30 (тридесет! защо, по дяволите, са толкова многооо) скорости да въртя и от много голям избор се обърках и качването до разклона за Драгалевци го изкарах в дълбоко дишане и безсмислено цъкане на скорости и доволен от доброто впечатление, което оставих в две одобрително кимащи бабички на спирката на рейса, спрях на разклона след бул. Пушкин да пия вода и да почина от страшния наклон. А то изкачването едва сега започвало! Тук нагоре последва примиренческо въртене на бързо схванатите верни предавки: големи венчета отзад, микроскопични отпред :magnify: Въртя си аз бавно и се движа нагоре, пот се лее, водата почва да свършва…мисля си, не може да няма една чешма по тоя път…спирам да почивам на обръщалото на рейса с изплезен език и полуумрял вид, но не може дълго да се седи, трябва пак нагоре…продължавам да въртя, едни циганета ми викат "бате, дай едно кръгче", кучета лаят, подминавам табелки с надпис „Бялата вода“ и крещя мислено от възторг като бедуин пред оазис, но вода не виждам и псувам здраво идиота, който ме е излъгал или е избушил чешмичката (след месец установявам, че чешмата е огромна и е била…абе знаете къде…на няколко метра навътре, а идиота съм аз…)! Почивам малко на отбивката и продължавам нагоре…трябва вече да съм стигнал разклона за това проклето Копито се самонавивам, а водата междувременно свърши температурата е около 33 градуса на сянка часът е към 15.00 вият се серпентини вие ми се свят обаче съм инат и стиснал зъби със суха уста въртя механично упорито докато видя разклон или докато припадна...някой отгоре в един момент се смили над трагичното ми състояние и след един завой видях разклона за Копитото, а до него и течаща чешма! Оазис! Бряг! Около половин час изкарах на пейката пиейки вода с облещен вид, като даже се опитвах да давам акъл по телефона на досадници за устави на сдружения и изключване на членове…за вписвания на общи събрания…к‘во съм надрънкал глупости изобщо не помня.
Събраха се облаци и сега дилема дали да продължа до Кулата или да се върна. Но истинския байкър не се плашел от дъжд и кал, чета из форума аз и решен да стана и аз такъв, махвам пренебрежително към небето и потеглям към заветната цел. Абе не си спомнях такъв стръмен наклон по този път, но явно от шофьорската седалка наклоните не са това, което са, философстват разбитите ми мозъчни останки, докато туристически автобус стандарт ЕВРО МИНУС 55 минава баавно покрай мен и той с последни силици и ме оставя в облак сажди, а хората отгоре весело ме сочат. Споменал всичките роднини на всичко наоколо, се добирам до КУЛАТААААА УРАААА! Крещя наум аз, за да не се излагам пред германците, който са заведени да видят зловещите останки от лифт и сред камари от фасове и боклуци по кална пътека да си наснимат панорамно софийското пОле. Намирам една пейка и се сгромолясвам на нея. Снимат и мен. Нямам сили да се усмихна, затова решавам да гледам измъчено като Томас Воклер на Алп дю Ез. Тръгват си. А облаците се сгъстяват бързо. Тръгвам и аз, щастлив и летящ на крилете на победата, все едно покорил Еверест. Решавам да се пробвам да надбягам дъжда и рейса (последното се оказа детска играчка) и разменям позицията на веригата на венчетата в другата крайност и ГАЗ надолу…първо бързо спускане в живота ми…е няма такъв кеф като изключим избягването с късмет на косъм на зверско пребиване в един завой, в който влязох с нечовешка скорост а се оказа серпентина и спрях някак на ръба на банкета, до Бояна стигнах за минути…но не беше достатъчно, дъждът си рукна изведнъж и за секунди бях мокър но тук пак се сетих за истинските байкъри и махнах с ръка но проклетия дъжд не спираше и геройски се добрах до байкърски заслон- спирката на 64. Там имаше подмолно сухи хора, който с любопитство и голяма доза задоволство сканираха уморено-блатистия ми вид, след което се качиха на рейса и ме зарязаха да гния. Дъждът намаля, а аз усещах, че силите ме напускат все повече и се пуснах надолу по България с мисълта единствено да се добера до нас. Седалката вече се бе отпечатала завинаги на задника ми. В Южния парк вече не си усещах краката и на автопилот се добрах до входа на блока и до вкъщи, където влязох изцеден като лимон, мокър, треперещ и ЩАСТЛИВ! Успях! Покорих страшното Копито! Акцията завърши успешно, може спокойно да изтекат финалните надписи на първата серия.
Да-а-а, знам, че за вас качаването с байк от Лозенец до Копитото и обратно, по шосето, е детинско упражнение за аматьори, което трябва да се прави:
- единствено за загрявка преди покоряването на околните 4- 5 върхове накуп за един ден по черните пътища и (липса на) пътеки, или
- на тъмно с камуфлажно облекло, за да не те видят истинските байкъри и да изпоприпадат от смях и бъзици, но
това щеше да ми е първото сериозно каране на велосипед от почти десетилетие, изключвам лежерните врътки от по километър- два в Южния парк с колелета от Метро на приятели- това си беше придвижване от кафе до пуканки и бира.
И един ден, повъртял вече сериозно байка из града и околните на Лозенец паркове, в ранния следобед се екипирах в стил почти XC на taurus13 и завъртях бодро нагоре към Бояна. Към КУЛАТА! Въртя си аз и неусетно започвам след детелината на околовръстното да дишам дълбоко. Прегазвам няколко бабуни в опит да нацеля на коя от всичките 30 (тридесет! защо, по дяволите, са толкова многооо) скорости да въртя и от много голям избор се обърках и качването до разклона за Драгалевци го изкарах в дълбоко дишане и безсмислено цъкане на скорости и доволен от доброто впечатление, което оставих в две одобрително кимащи бабички на спирката на рейса, спрях на разклона след бул. Пушкин да пия вода и да почина от страшния наклон. А то изкачването едва сега започвало! Тук нагоре последва примиренческо въртене на бързо схванатите верни предавки: големи венчета отзад, микроскопични отпред :magnify: Въртя си аз бавно и се движа нагоре, пот се лее, водата почва да свършва…мисля си, не може да няма една чешма по тоя път…спирам да почивам на обръщалото на рейса с изплезен език и полуумрял вид, но не може дълго да се седи, трябва пак нагоре…продължавам да въртя, едни циганета ми викат "бате, дай едно кръгче", кучета лаят, подминавам табелки с надпис „Бялата вода“ и крещя мислено от възторг като бедуин пред оазис, но вода не виждам и псувам здраво идиота, който ме е излъгал или е избушил чешмичката (след месец установявам, че чешмата е огромна и е била…абе знаете къде…на няколко метра навътре, а идиота съм аз…)! Почивам малко на отбивката и продължавам нагоре…трябва вече да съм стигнал разклона за това проклето Копито се самонавивам, а водата междувременно свърши температурата е около 33 градуса на сянка часът е към 15.00 вият се серпентини вие ми се свят обаче съм инат и стиснал зъби със суха уста въртя механично упорито докато видя разклон или докато припадна...някой отгоре в един момент се смили над трагичното ми състояние и след един завой видях разклона за Копитото, а до него и течаща чешма! Оазис! Бряг! Около половин час изкарах на пейката пиейки вода с облещен вид, като даже се опитвах да давам акъл по телефона на досадници за устави на сдружения и изключване на членове…за вписвания на общи събрания…к‘во съм надрънкал глупости изобщо не помня.
Събраха се облаци и сега дилема дали да продължа до Кулата или да се върна. Но истинския байкър не се плашел от дъжд и кал, чета из форума аз и решен да стана и аз такъв, махвам пренебрежително към небето и потеглям към заветната цел. Абе не си спомнях такъв стръмен наклон по този път, но явно от шофьорската седалка наклоните не са това, което са, философстват разбитите ми мозъчни останки, докато туристически автобус стандарт ЕВРО МИНУС 55 минава баавно покрай мен и той с последни силици и ме оставя в облак сажди, а хората отгоре весело ме сочат. Споменал всичките роднини на всичко наоколо, се добирам до КУЛАТААААА УРАААА! Крещя наум аз, за да не се излагам пред германците, който са заведени да видят зловещите останки от лифт и сред камари от фасове и боклуци по кална пътека да си наснимат панорамно софийското пОле. Намирам една пейка и се сгромолясвам на нея. Снимат и мен. Нямам сили да се усмихна, затова решавам да гледам измъчено като Томас Воклер на Алп дю Ез. Тръгват си. А облаците се сгъстяват бързо. Тръгвам и аз, щастлив и летящ на крилете на победата, все едно покорил Еверест. Решавам да се пробвам да надбягам дъжда и рейса (последното се оказа детска играчка) и разменям позицията на веригата на венчетата в другата крайност и ГАЗ надолу…първо бързо спускане в живота ми…е няма такъв кеф като изключим избягването с късмет на косъм на зверско пребиване в един завой, в който влязох с нечовешка скорост а се оказа серпентина и спрях някак на ръба на банкета, до Бояна стигнах за минути…но не беше достатъчно, дъждът си рукна изведнъж и за секунди бях мокър но тук пак се сетих за истинските байкъри и махнах с ръка но проклетия дъжд не спираше и геройски се добрах до байкърски заслон- спирката на 64. Там имаше подмолно сухи хора, който с любопитство и голяма доза задоволство сканираха уморено-блатистия ми вид, след което се качиха на рейса и ме зарязаха да гния. Дъждът намаля, а аз усещах, че силите ме напускат все повече и се пуснах надолу по България с мисълта единствено да се добера до нас. Седалката вече се бе отпечатала завинаги на задника ми. В Южния парк вече не си усещах краката и на автопилот се добрах до входа на блока и до вкъщи, където влязох изцеден като лимон, мокър, треперещ и ЩАСТЛИВ! Успях! Покорих страшното Копито! Акцията завърши успешно, може спокойно да изтекат финалните надписи на първата серия.
Абонамент за:
Публикации (Atom)