Отпуск съм и лежерно се пускам с колелото за кафе в 11 на Онда зад Народния театър. Два часа висене, димене и дрънкане на али-бали, заболя ме задника от седене викам си поне да бе от седалката…разотидохме се, жегата захлупи безнадеждно центъра и аз останах сам безцелно въртящ педали из уличките. Строежи, безсмислено забързани прескачащи се евроинтегрирани пешеходци, метростанции коя работи коя се гради, ма голяма суетня, шахти с откраднати от мангали капаци… а-а-а, така не може, ми реших поне да обиколя велоалеята по Борис III.
Повъртях се кръгово по руски и завъртях по алеята- голям кеф- широка, спокойна и унесен в мисли за живота и Транссибирската магистрала и колко точно и какви джаджи за байка и за планините да си купя и как прекосяваме Сибир, внезапно се озовах на (Владивосток) околовръстното. Конец фильма! А тъкмо започна интересното! И едно дяволче услужливо веднага кръстоса крака на дясното ми рамо и започна да ме чопли: “А защо не се пробваш да качиш Златните мостове по пътеката от Княжево, а? А там сигурно е хлад в гората и ще се пробваш по пътека. А?”
Едвам ме нави.
Сипвам вода на ухото на трамвая, сблъсквам се с някакви стълби, пренасям по тях колелото, за да установя,че имало и пътека, и излизам на асфалтов път. Май панорамния...пресичам и тръгвам наготе по пътеката. Изглежда голяма, на сянка и привтлива. Но толкова СТЪМНА! Превъртях всички скорости на венчетата за Еверест и тръгнах. С няколко почивки и мокър от пот успявам да стигна до няколко метра равна отсечка и едно мостче, на което почти се пребивам и падам в опити да го прекося. Минавам го и виждам, че баира става още по-стръмен, но вече с улеи, неравности и стеснен. Не съм минал още карането за начинаещи с практически съвети и бързо намерил мотив, слизам и почвам кротко да бутам. Все пак някой беше мъдро отбелязал, че кой е казал, че майнтин байка е въртене на педали... Подминавам най- стръмната част и се яхвам пак да въртя. Вече краката са влезли в обороти и почти не им прави впечатление, само сила да има в тях (ма нямааа...). Излизам на шосето преди табелката за Бялата вода и мисълта, че все пак някъде наоколо може да има студена водица, ме добутва до ЧЕШМААА ВОДАА подпирам колелото на една пейка и пълня бидона с вода и сядам да пия... и се заслушвам в разговора на двама пенсионера до мен, който обясняват как тази вода е много студена и ако си уморен и потен и я пиеш може да те пресече и да колабираш и да се разболееш и да припаднеш и на мен почва да ми пребледнява и се премествам по-далеч от тези прокобници и чакам примирено да видя дали ще се мре там или ще ме подмине... след няколко минути все още непресечен, тръгвам нагоре. Пак бутане и после си знаете- въртене в транс и бутане и педали и малко ми се сливат коя отсечка къде преди и след кое излизане на шосето е, но имаше и един равен слънчев участък, след който спускане към мостче (много неудобно сложено напряко на идващата пътека, да го бяха поизправили малкооо) преди шосето- нещо са се объркали с тоя наклон си мисля, тая пътека не е ли проектирана от садисти само да е право нагоре?
Подминах приятни табелки, сочещи резервати на мечки, сочещи резервати на сови, че и резервати на дървета, а крайната цел я няма и няма. Чудя се дали изобщо съм на правилната пътека. Изведнъж тя се разширява и излиза отново на асфалт и механично тръгвам да го пресичам и да продължа, когато поглеждам нагоре и виждам пред мен полянката на Златните мостовее. УРА! Слизам и доволно се просвам на тревата да събера въздух.
И в този момент усещам страшен обсебващ зловещ вълчи глад! Занасям се до първото капанче и изкупувам каквото имаше готово- пилешка пържола, свинска пържола, картофи, лютеница, лук, хляб, бира (две бири), вафли... следващият един час се отдадох на блажнено нагъване и лаф с държателите на къщичката. Поредни обяснения за колелото. Давам съвети как да се мотае дело срещу Топлофикация и обяснявам за погасителната давност. След това отидох на дървените шезлоги на полянката и изпаднах в слънчева нирвана.
И след това телефона естествено се раззвъня. Тоя документ къде е. Оня какъв е. Кава е тая отпуска бе какви са тия колела и пътеки утре на работа ли си? Нощес? Не си??? Хм!
Пак се звъни- Ина: нали не си забравил, че имаме среща в седем с еди кои си в Пей Сърце? А-а-а, забравил?- не, само леко изключил Ами сега е шест и пет минути... успокоявам я сам не вярвайки си, че ще дойда даже до вкъщи да оставя колелото и вземем колата и ще тръгнем и ще сме навреме. Ама ще успееш ли... викам не знам, но ще се пробвам. Тръгвам надолу и от грийнхорски ентусизаъм така непохватно се опитвам да превключа на най- големия венец отпред, че веригата пада. Офф! Обръщай колелото, слагай, изцапай се хубаво, измий се няма къде обърсвам се в некви треви и политам по шосето надолу. Най- хубавата част от карането. ЛЕТЯ! Като на забързан кадър профучавам до Била и оттам по Тодор Каблешков и към Южния парк... е тук усетих, че съм уморен до степен трудно изобщо да си повдигам краката на педалите. И все пак: Златните Мостове- пазарчето на Черни връх в Лозенец го взех за 37 мин.!
Закъсняхме за срещата само с двайсетина минути. Това бе феноменален ден. Вече пред съзнанието ми нямаше граница, която да не пробвам да я покоря: ех, този Черни връх!
To be continued…
Няма коментари:
Публикуване на коментар