Първа кръв: началото

След дългогодишно забвение и романтични детски спомени за лястовицата и балканчето из Врачанския балкан и Искърското дефиле, ПЕДАЛирането от началото на годината ми се загнензди като новата стара страст: и хем да замести висенето пред лаптопа и отмие нервите от безкрайните неизбежни бумащини и ежедневни нервни пост- соц ЕС тресни. Избирах над три месеца марка и модел и екипировка и хоп!- в началото на май вече държах в ръцете си бижуто за XC на Спешълайзд. Междувременно изчетох МТБ форума, влязох с шут теоретично и виртуално в час с основните положения на байкирането (и страшни думички като курбел, декланшор и др.), важните групички и фракции и карания и караници и вече бях готов за подвизиии...гледах я от балкона тази телевизионна кула на Копитото всеки ден и й се заканвах, как ще я покоря.
Да-а-а, знам, че за вас качаването с байк от Лозенец до Копитото и обратно, по шосето, е детинско упражнение за аматьори, което трябва да се прави:
- единствено за загрявка преди покоряването на околните 4- 5 върхове накуп за един ден по черните пътища и (липса на) пътеки, или
- на тъмно с камуфлажно облекло, за да не те видят истинските байкъри и да изпоприпадат от смях и бъзици, но
това щеше да ми е първото сериозно каране на велосипед от почти десетилетие, изключвам лежерните врътки от по километър- два в Южния парк с колелета от Метро на приятели- това си беше придвижване от кафе до пуканки и бира.
И един ден, повъртял вече сериозно байка из града и околните на Лозенец паркове, в ранния следобед се екипирах в стил почти XC на taurus13 и завъртях бодро нагоре към Бояна. Към КУЛАТА! Въртя си аз и неусетно започвам след детелината на околовръстното да дишам дълбоко. Прегазвам няколко бабуни в опит да нацеля на коя от всичките 30 (тридесет! защо, по дяволите, са толкова многооо) скорости да въртя и от много голям избор се обърках и качването до разклона за Драгалевци го изкарах в дълбоко дишане и безсмислено цъкане на скорости и доволен от доброто впечатление, което оставих в две одобрително кимащи бабички на спирката на рейса, спрях на разклона след бул. Пушкин да пия вода и да почина от страшния наклон. А то изкачването едва сега започвало! Тук нагоре последва примиренческо въртене на бързо схванатите верни предавки: големи венчета отзад, микроскопични отпред :magnify: Въртя си аз бавно и се движа нагоре, пот се лее, водата почва да свършва…мисля си, не може да няма една чешма по тоя път…спирам да почивам на обръщалото на рейса с изплезен език и полуумрял вид, но не може дълго да се седи, трябва пак нагоре…продължавам да въртя, едни циганета ми викат "бате, дай едно кръгче", кучета лаят, подминавам табелки с надпис „Бялата вода“ и крещя мислено от възторг като бедуин пред оазис, но вода не виждам и псувам здраво идиота, който ме е излъгал или е избушил чешмичката (след месец установявам, че чешмата е огромна и е била…абе знаете къде…на няколко метра навътре, а идиота съм аз…)! Почивам малко на отбивката и продължавам нагоре…трябва вече да съм стигнал разклона за това проклето Копито се самонавивам, а водата междувременно свърши температурата е около 33 градуса на сянка часът е към 15.00 вият се серпентини вие ми се свят обаче съм инат и стиснал зъби със суха уста въртя механично упорито докато видя разклон или докато припадна...някой отгоре в един момент се смили над трагичното ми състояние и след един завой видях разклона за Копитото, а до него и течаща чешма! Оазис! Бряг! Около половин час изкарах на пейката пиейки вода с облещен вид, като даже се опитвах да давам акъл по телефона на досадници за устави на сдружения и изключване на членове…за вписвания на общи събрания…к‘во съм надрънкал глупости изобщо не помня.
Събраха се облаци и сега дилема дали да продължа до Кулата или да се върна. Но истинския байкър не се плашел от дъжд и кал, чета из форума аз и решен да стана и аз такъв, махвам пренебрежително към небето и потеглям към заветната цел. Абе не си спомнях такъв стръмен наклон по този път, но явно от шофьорската седалка наклоните не са това, което са, философстват разбитите ми мозъчни останки, докато туристически автобус стандарт ЕВРО МИНУС 55 минава баавно покрай мен и той с последни силици и ме оставя в облак сажди, а хората отгоре весело ме сочат. Споменал всичките роднини на всичко наоколо, се добирам до КУЛАТААААА УРАААА! Крещя наум аз, за да не се излагам пред германците, който са заведени да видят зловещите останки от лифт и сред камари от фасове и боклуци по кална пътека да си наснимат панорамно софийското пОле. Намирам една пейка и се сгромолясвам на нея. Снимат и мен. Нямам сили да се усмихна, затова решавам да гледам измъчено като Томас Воклер на Алп дю Ез. Тръгват си. А облаците се сгъстяват бързо. Тръгвам и аз, щастлив и летящ на крилете на победата, все едно покорил Еверест. Решавам да се пробвам да надбягам дъжда и рейса (последното се оказа детска играчка) и разменям позицията на веригата на венчетата в другата крайност и ГАЗ надолу…първо бързо спускане в живота ми…е няма такъв кеф  като изключим избягването с късмет на косъм на зверско пребиване в един завой, в който влязох с нечовешка скорост а се оказа серпентина и спрях някак на ръба на банкета, до Бояна стигнах за минути…но не беше достатъчно, дъждът си рукна изведнъж и за секунди бях мокър но тук пак се сетих за истинските байкъри и махнах с ръка но проклетия дъжд не спираше и геройски се добрах до байкърски заслон- спирката на 64. Там имаше подмолно сухи хора, който с любопитство и голяма доза задоволство сканираха уморено-блатистия ми вид, след което се качиха на рейса и ме зарязаха да гния. Дъждът намаля, а аз усещах, че силите ме напускат все повече и се пуснах надолу по България с мисълта единствено да се добера до нас. Седалката вече се бе отпечатала завинаги на задника ми. В Южния парк вече не си усещах краката и на автопилот се добрах до входа на блока и до вкъщи, където влязох изцеден като лимон, мокър, треперещ и ЩАСТЛИВ! Успях! Покорих страшното Копито! Акцията завърши успешно, може спокойно да изтекат финалните надписи на първата серия.