В средата на март извадих за подвизи
байка от офиса, където преди Коледа го бях зазимил зад бюрото на поредната
забременена надявам се и този път не от мен колежка, изтупах го от прахта и
кламерите, поогледахме се и той ми рече: баце, тая година стига се излага с
аматьорски изпълнения, ами вземи да ме разкаплиш на по-сериозни изпитания и
(липсващи) непознати пътеки, че ми се изтъркаха гумите от това влачене между
Лозенец и Борово през Южния парк по велоалеята, аман от лигавщини! Стреснах се
аз от резкия тон но се замислих – той бе прав, какво постигнах миналата година,
в колко състезания триумфирах, защо не се размърдах да ступам Клепе и колко
пъти сплитах перпендикулярни спици и СКА лафове – греда в моето око! Приказки
много с желание още повече, а резултат километражен почти нулев. И колко лесно
си дава сам обещания човек знаете – веднага си записах горните по две и няколко
байкарии и дабъл сингъл тракове и
доволен от себе си направих сефтето по велоалеята към нас.
Месец и половина се изтърколи, а
обещанията небрежно преминаваха в градски маршрутни оправдания. С малки
изключения напр. над Железница.
Там се окалях и омърлях за пръв път
до над ушите и познах простичкия безсмислен блажен кеф от това :D
Само ще нахвърлям първото каране по
Витоша, защото събития кой знае какви нямаше. Датата е 6 май. Добре, че има
дата тагове. Хората масово режат агнешки глави. Мързи ме. Айде да ходим до
Платото и после Алеко и после не знам къде си – викам горе има яко кал и сняг
бе, дайте да се стопи и изсъхне малко, че ще станем пак на дива свиня мръсни в
тоя студ. А няма грам преспичка бе, Иво, стопен е само на Черни връх има и кал
няма, слънцето напича… викам добре и примиренчески се присъединявам към
групата. Вярно, кал и вода по пътеката до Златните и Бор както се сещате почти
нямаше над коляното, но това бе нищо в сравнение с липсата им по пътеката от
Бор до Платото. Прегазваме чешмичката и тръгваме нагоре… както и предполагах,
там си течеше цяла река а камъните бяха хубаво мазни и кални. Преспите сняг на
места ги прегазвахме трудно, защото от мократа киша пропадахме в тях а
байковете бе трудно да ги носим на гръб или тикаме. Сещам се за приключенията
описвани в един подфорум и се засрамвам от лекотата на препятствията. Абе не е
май наистина съвсем стопено и изсъхнало тука в гората, промърморва някой, друг
пада… а-а, казвам, съвсем сухо си е, даже ме е яд така съвсем да няма една
локвичка… В смях и закачки излязохме до Камен дел и желанието за хорър адвенчър
и позьорски снимки изби в масово пренасяне на байковете през камънаците до
връо, където се щракаме брулени от вятъра гордо изпъчили каски ха-ха тези точно
снимки няма да ви ги покажа. След това последва брутален скалист даунхил! Само
за безнадеждни, напреднали грийнхорни!
След това се наядохме като прасета
на Алеко и изпихме толкова бири, че имах чувството, че ме обгръща мъгла със
седефени отблясъци, изпълнена с многобройни и смътни присъствия… нот
респондинг…
Някъде тези дни в мен изцикли
окончателното да бъде или да не бъде фундаментално решение да мина на автомати.
Иво също е виновен. Ся, истинските байкъри изписаха у МТБ форума академични
трудове за ползите от захвата на крака за педала, за кръговите движения, за КПД
проценти изчислени до седмия десетичен знак, за пируетен аксел контрол и за
качествени неповторими пребивания като си закопчан, та викам си искам и аз да
пробвам тая трева какви усещания дава и както си бях взел решението докато не
съм се разколебал за половин ден минах през два магазина и се оказах обзаведен
със завинтени автомати и парчетосани обувки за тях. Дори попаднах докато ги
завинтваха на taurus13 с бира в ръка –
това го приех като върховен знак свише за добри попътни изследвания на много
сингъл голи бедра! Браво! Ами сега? Все пак на работа и без това ме гледат
неразбрано като извънземно, че ходя с колело а не се домогвам до стоящите под
носа ми служебни коли, ако тръгна с тропащите парчета из офиса съвсем ще я втасам
а все пак съм юрист, трябва да бъда сериозен и добре изглеждащ вдъхващ доверие
и сигурност книжен плъх – каза данъка обществено мнение! Абе и неудобни са за
ходене. Все още анархистичното в мен успял да го потуля и контролирам, влизам в
правилен магазин и купувам черни изискани като за ха-ха примерен буквояд
обувки, които оставих в офиса и започнах да се преобувам на пристигане и
тръгване от работа. Това също предизвика масови брожения и интерес „ама той има
странни обувки с катинар“, „ах, как скочи тротоара пред входа на офиса“, „абе
още като дойде си личеше, че ти хлопат дъските ама явно ще се влошава“ и т.н.
Важното за мен беше, че паднах небрежно само два-три пъти първите дни и почти
никой не ми забеляза засрамения увесен нос ха-ха, след което попреодолял страха
и притеснението как ще спра, усетих какво ми бе липсвало досега – ми да съм
закопчан. Ю-хууу! Просто да не повярваш! Летях! Две тела в едно, лесно се
събират…
(качественото падане е предстояло,
но аз не го знаех)
Няма коментари:
Публикуване на коментар