Събудих се рано тази сутрин и моя Ram HT3 29er игриво ми намигна. Тази седмица нямах следващо състезание в
неделя, не бях болен от пневмония и нямах главоболие от купона за поредното
безинтересно първо място в събота и това беше идеалната възможност да пришпоря
най-после големите колела на моя Ram HT3 29er до краен предел. Така без
проблеми обиколих Витоша три пъти по сто през Черни връх и Офелиите и достигнах
финала на личното ми трасе за разпускане след три часа и двайсет безкомпромисно
каране с моя верен Ram HT3 29er и спечелих първото място…
В дърветата –
разбира се, славей.
(…а то нали не беше състезание…)
С т и г а !
Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
Ето
ме. Висим си тука кротко и драмата е всемирна. Спусканията. На 80% от
възможностите си прескачам с подскок и завъртане паднали борове, печеля купи
след купи и психирам останалите състезатели с присъствие, а врабчетата из
гората и пъстървите в реката са в паника. Да си първи във класация, никак не е
зле, но и да се запишеш изобщо в класацията, се оказва, си е подвиг. Напъвам се
като глист на буца вече четири години. Обаче некак си несериозно, на приливи и
отливи айляшката. 2015 година ми писна на буцата, и си пренаредих некои
приоритети и отделеното време за Speedy (Ина го кръсти така, смейте се де, ха
смейте се) и байкъризъмъ скочи до небесата. No pain no gain пеят Scorpions,
страдам и аз. Промяната забележителна в тялото и стила ми я фиксира дори
полицая на караулката на Била. Крадене на време за каранье всеки възможен час,
изграждане на техника, трупане на километри, падаш и ставаш, тракове, анализи,
мотивации, линии, теория и практика на пътеките и понякога асфалта. Дрън-дрън.
Дааа,
знам, знам, истинския маунтин байкър не яде асфалт и не стъпва даже по него, но
аз нямам място и за шосейка и се налага драматично (после къде била драмата –
ми къде не е?) понякога да карам стъмпджъмпъра по пътищата ни. То сега вярно е,
че един друг Той ги изремонтира всичките и са гладки с мазен асфалт, но където
случайно е пропуснал да пререже с ножичката лентата, си е оффроуд маунтин
изровен чакъл някога имало битум, та някак си го преживявам.
Упорито продължавам с твърдак да се
опитвам да минавам всичко, което е предназначено за прекосяване с мекици и др.
колела. Но по принцип го избягвам като участъци. Ми очевидно на места не може
да се кара с твърдак. Как тогава обаче дъ риъл Той с неговия твърдак караше там
и подобряваше времената на даунхилърите по трасетата им надолу и държи секви
рекорди с твърдак? Значи практически може навсякъде да се мине с него. Но аз не
мога. Значи фактически ми липсват умения и практика.
Чопли ме. Щото не само Той го умее,
а и още цяло свлачище от яки карачи. Може би трябва да изчета и малко теория,
да прихвана от книгите. Гениалната идея присветна. Ми да! Отварям бързо форума
и почвам попивателно да гълтам статиите на Любо „освен желанието, как да…“ това
и онова. Хипнотизирано тренирах технични прелитания, серпентини, линии,
вектори. Отпусни спирачките, всичко е в главата, наклони се насам, изтегли се
назад. Мда. Много добре написани, всичко ми стана веднага ясно и се почувствах
сетнат за промяна.
Гармин и напоследък Страва. Абе
типична хц лигавщина. Отвсякъде изскачат сегменти и анализи. Истинския байкър
ехее няма време за такива неща, той в момента пуска на челник кривата по права
линия. Но аз време имам, щото типичното хц не пуска нощем игриви, а бленува шарено
джърси и дълги мазни горски пътеки с белите коне…
И
значи малко се отплеснах, исках основно да споделя некои съображения по
въпросите на изчетената безценна теория за опорните точки и приложението й в
практиката.
Пише
значи в дебелата мтб-бг книга:
много е важна линията
чертай си предварително линията
избирай най-добрата линия
отпусни спирачките
на върха на ъгъла на серпентината
завиваш стигаш до средата и изтегляш
може и с контра да завъртиш
задницата
не поглеждай надолу към урвата
не гледай в коловоза
дай
газ през препятствията
А, това сичкото ние много добре го знаем!
Малко само го бехме позабравили! Нема се плашиш копеуе! Си казвам аз и тези дни
решавам да приложа на практика всичките заковани с пот и човки над предното
движение постулати върху спускането по пътеката на велорали Черни връх версия
2014. Къде другаде? Идеално съчетаващо пише тук-там всички теории на
оцеляването трасе. Заредих трака в машинката за целите на спускането и се
изстрелях нагоре като куршум. Преди време като го качвах едва не умрях. Сега
просто ми беше смешно като минавах покрай местата на страданието. Драпането към
2290 не е интересно за описване а и бе толкова бързо, че си подобрих времето с
няколко часа и времето застина от изненада и то нямах време да се случи нещо.
На върха духаше нечовешки и при 12 градуса се окостих за отрицателно време. Как
може там да продължава да няма интернет! Трябваше да стигна чак до Момина
скала, за да се чекна като хората у фейса. Жалка работа! Метнах блузка и видях
къде почва пътечката за спускането и се накокошиних да я
практически-теоретично-секак-подкован прелетя.
Философът, спорадично проникващ в
елемантарната и утилитарна инекзистенциалност на конкретен транспортен обект, е
в компетенцията си да констатира с проницателните прийоми на персоналната си
обозримост мимолетните и неколоритни признаци на едно профанизирано рацио,
маркирано с дългия врат на суетата и декорирано с кордата на примитивността.
Точко така, Реймон!
По въпроса с линията веднага
изскочиха проблеми.
Сетих се за стар скеч на Шкумбата.
Вика: отидох да гледам Лебедово езеро. Първо – езеро немА. Второ – лебеди не
пущиа.
Първо – линия аз не виждам. А не е
като да не съм фантазьор. Второ – оптимистично ако все пак я начертая някак си,
тя е няколко метрова между/в тесни коловози и през големи камъни и не мога да
схвана как физичните закони ще ме възнесът по наклона през тези дреболийки. И
така през няколко метра спираш и пренасяш/прескачаш? Трето – избирай
най-добрата линия: това вече е оптимизъм, граничещ с лек дружески шарж към
райдърите: разбирай: прекарай се оттам, където изглежда ще паднеш
най-безболезнено. Защото при всички положения си долу. Четвърто - не гледай
коловоза. Тъй ли? Ама то няма друго освен коловоз. Аз съм вътре, ехоооо, в
коловоза съм, ведно с камъняците и дроповете, какво да правя там? Къде е
статията по въпроса? Усетил се леко измамен и записващ си да напомня за липсите
на некои научни разработки по основни опорни точки, се пускам надолу от върха.
Проблемите в миг станаха безкрайни.
Ужасен начален наклон. Крива мизерна
дълбока каменясала пътека. Няма място за нищо. Тръгни-спри-забий-задери.
Падааааам успявам да не падна и веднага пак опитвам да паднааа ааа успявам да
спра преди да се размажа върху камъняците. Оглеждам се. Ядосвам се. Пускам се
пак но само след малко човката почти ме клъвва. Успявам да се върна на байка и
пак спирам. Видно е, че ще се претича некой друг метър докато наклона малко се
изравни. Пребутваме се и потеглям пак. Сещам се за така важната добра описана
линейна скорост – вика ще газиш всички препятствия, дето не си помислял, че
може да ги минеш. Е, газих ги та нема що. Крачно и с бутане пренасяне на байка
набрах скорост и добре ги сгазих като валяк ги минах.
Наклона се изправи. Усетих и
прекалено напомпани гуми и ги спаднах. Оказа се, че това има голямо значение.
Яхнах се и този път почти успях да карам без да спирам и слизам непрекъснато.
Бях убеден всеки един метър, че колелото от толкова трясъци и подскачания ще се
разпадне, дерейльора ще го отнеса а аз ще свърша на земята и както нямам
протектори каската ще ме спаси да съм жив докато се наслаждавам на интересните
нови положения на крайниците ми. Всичко това обаче засега не се случва и унесен
в така важната абсолютно едно към гьотере линия и още по-важната нагъната
линейна скорост за една бройка да отнеса група чуждестранни туристи, които нито
чуха приближаващия се трясък нито отразиха подвикаванията и молбите ми нито
реагираха на пъъът моляяя екскюз миии аааа откъде са тия глухари не мога да ги
подсека (в коловза съм в коловоза съм) контра и пушилка еле някой се усети
обърна и изкряска нещо на старофинландски диалект и се разбягаха.
Приятната вече пътечка даже леко се
надига и тука стигаме до друго важно нещо, за което седнах да пиша този
критически анализ. Маркетинговите опорни точки. И по-точно, описанието на
маршрутите от организаторите на състезания. Конкретно говорим за „... и по
пилонната маркировка продължавате до началото на ски-писта “Конярника” (26,1
km). Следва скоростно спускане по пистата...”. Продължавам аз и вече се
готвя за якото скоростно спускане. Абе кой ги измисля тия разкази? Ало, идете и
вижте реално какво описвате, не от офиса да си украсявате реалност! Очаквам аз
една прекрасна ливада с живописна широка пътечка по нея надолу нали чиста
права, та да наберем скорост ихууу летяяя. Ми не. Попадам на още по-тясна и още
по-стръмна изровена камениста виеща се в леки завойчета като пепелянка пътечка.
А си стъпил, а клъв! Ливада точно също няма. Упражнявам стойка изнесена назад
това-онова обаче просто не мога усещам и страх спирачките не искам да ги
натискам но ръката ми отива към тях и слизам. Така или инче линейна скорост
явно няма да набера тук, та по-добре крачно нелинейно бързо да се сгромолясам с
колелото в ръце. На места просто се сривам с него на задна контра, отлична
опора се оказа заместител на турстическите тояжки. Споменавам на глас родата на
описалия маршрута и така в приятни емоции пак изтиквам некараемия участък и
отново на педалите! Тук до хижа Кумата вече се изкефих. Е така разбирам аз
планинска благиня. Прегазвам рекичките, преплувам през ситния чакъл – кой гений
го е превлякъл чак тук да го насипе не знам това трябва да е европроект си
мисля и унесен в размисли за нуждата от половин метър дребен чакъл по планински
алеи почти успявам да се пребия на стълбите на х. Кумата. „Поредица от
стъпала” се оказаха отвесни групи по няколко дропа. Европроектът не е
стигнал до гениалното прозрение да остави навсякъде отстрани на стълбите широко
място за байкъри или майки с колички. Ми разбира се, само пешеходец е истински
евро достоен за планина! Пренасям ги и сядам да изям сникърс на Кумата. Сигурно
истинските байкъри ги карат. Браво. Аз съм само хц чехълче. Тръгвам бързо,
защото хижарят е пуснал гадна народна чалга от типа „циганката е без гащии,
баджанак, баджнак”. Не че нещо, но не ми се връзва с планината и усещането за
сливане с безкрайното.
До х. Планинарска песен е асфалт.
Пфу! И отново се връщаме на очаквания-реалности и живописното описание от
организаторите „В началото се редуват участъци с леко изкачване и спускане,
а след разклонът за х. Бор/ х. Септември следва спускане до достигане на х.
Септември”. Толкова прекрасно звучи! Да де, само че сте пропуснали да
споменте, че тези редуващи се участъци предимно се пренасят или сриват бутайки.
Окончателно ми става ясно, че совите линиите и възприятията за света не са
това, което са, и маркетинга и добрата опаковка на продукта са въвели в
заблуждение мен коректния и доверчив потребител. Успявам да стъпя в дупка и
вадя късмет, че падам върху висок камък и не си кълча глезена. Радвам се.
Продължавам. Все някъде ще е караемо. И наистина пътечката все някъде става
поносима. Малко ми се сливат усещанията. През коренища и храсталаци се изсипвам
на разклон. Тук трябвало вдясно. Ура, х. Септември! Бързо по приятните пътечки
до Момина скала. Интернет! Фейсбук! Чекване! Абстиненцията отмина и спря да ме
тресе. Усетих вълшебно разливане на сили из тялото и духа.
Обичам пътеката от Момина скала до
Копитото. Твърде плашливи неща са изписани за нея в описанието, което само
потвърждава убеждението ми, че някой е съчинявал по спомени на очевидци и
ловджийски разкази край огъня. В сравнение с преживяното дотук, тя ми се струва
като права магистрална отсечка. „След слизане по няколко стъпала, достигате
асфалта при Телевизионната кула...” няма слизане другари, дайте коректно инфо
на байкъризъма, тези приятни стълби са караеми без проблем, прегазих ги с
твърдака за ужас на няколко туристически бабички „чадоооо...”, доволен от себе
си излаях на кучето шляещо се около кулата и се отправих към
Тъ-дъ-дъ-дъъъъъъъъм
Пътеката зад РВД-то
„В началото карайте с повишено
внимание, тъй като при първия завой има стръмен участък с много корени. Следва
спускане по скоростна пътека с множество серпентини.”
Ъ?
Карайте?
Предупредителна табелка за опасен
участък и трудна пътека слънчево те посреща и само налива масло в спека.
Махнете я. Който се е прецакал да стигне дотук, нема нужда да го мъчите
допълнително.
Повишеното внимание се изразява в
прецизно слизане на два крака и носене. В началото има изровен отвесен отвес
влизащ отвесно в завой към пътеката, по който с много мъка се изсипах слизайки
на една страна и държейки се за пързалящия се с мен байк. Викам си, те това е
даунхил човече, ти си хц и е нормално да се сринеш. Но поглеждам нагоре и
опитвам да изчисля как е възможно да се задържи някой върху колело при този
наклон и да направи завоя. Не намирам отговор и яхвам колелото. Спускане
следваше, но накъсано като любовна бележка за тайна среща. На множество
неспускаеми и нечитаеми парченца. Единственото верно нещо в описанието е
множеството серпентини.
Тук отново се връщаме на изброените
по-горе от Любо правилни лозунги за серпентините и урвите. Произнесох ги на
глас като молитва. Не помогна особено. Някой да направи и обучителен видеофилм
към тях по тази пътечка! Обратните им наклони и супер острите ъгли на завиване
над зеещата урва ме хипнотизират. Не гледай вика в урвата – ми то няма друго
освен урва! Сещам се как zappa бе намерил сили да стигне до Варна, вторачвайки
се хипнотизирано в задника на Анелия пред нея. Но тук няма ни Анелия ни асфалт.
За какво да се хвана? Предното колело на върха на ъгъла и завиваш и после
пускаш спирачката и изтегляш. Мхм. Ама серпентината е по-тясна от колелото ми а
къде остава място за завой а всичко това се случва на 20% наклони със сух сипей
и дебнещи камъни. И как можеше този младеж да има толкова тъп и смешен вид!
Сещам се че съм шарено хц недоразумение и кротко пренасям една голяма част от
серпентините надолу. Иначе пътечката сигурно е супер яка. Отпусни вика
спирачките – ми хайде отпусни ги ти, да те видя. Пред клавиатурата и аз ги
отпускам ехее... Твърде много академична литература. На някои по-полегати и
изправени завои пробвам упорито техниките от статията и се оказва че там
работят. Особено готино е завиването при 90-градусови завои с контра. Ми то
като дете така завивах с лястовицата. Изумен от себе си и от непадането
разсъждавам за харе кришна и други методи за освобождаване на съзнанието с цел
преодоляване на всичко непреодолимо. Начи тука требва допълнителна статия да се
твори, си мисля аз. Духовна статия за байк хц-даунхил просветлението.
Уникалните и крупни мащаби на
урбанизацията с аподиктична методичност демонстрират на феноменалнологическата
спиритуалност квинтесенциятата на темпоралните и ексцентричите евентуалности.
Демек, изведнъж се озовах в Бояна.
Екзистента си беше супер як и
зареждащ. И постави некои концептуални XC въпроси.
Само да не бяха изкуствените славеи
и драмата. А може би без тях ще е скучно.
Останалото е градска проза.
Няма коментари:
Публикуване на коментар