Докато се упражнявах с автоматите по
паркове, алеи и булеварди, надбягвайки се във въображаеми състезания с коли,
светофари и времена, неусетно си дойде и
средата на Юни. Еуфорията ме обхващаше все повече. То е така, като се стопли и
усмихне природата, някак си ти идва и на теб да разцъфнеш като дюлева пъпка. И
си викам сега дали да си купя гармин навигация едж 800 напр. и да почна да
сверявам отсечки калории пулсове тракове пътеки средно мин макс дрън-дрън… но
казвам си това е модел от 2011 г., я да изчакам да пуснат новия през 2012 г. да
не се мина. Егати преялото потребителско мислене, да ви кажа с това пренасищане
и непрекъснатото облъчване на нас бедните хорица от всевъзможни ъпдейти новости
и ерзаци, някой ден всичко ще се срине и тогава ще се върнем към същността си,
където такива глупави мисли е невъзможно да ни минават. Е, да, но всъщност
прецакания се оказах аз, защото тия подлеци така и не извадиха нова версия на
машинката… и цял сезон си карах безвремев и безотчетен и да ви кажа, хич и не е
зле и без поредния дебнещ те хардуер. Та в смях и закачки всичко се раззелени и
настана перфектното време за героични подвизи – така го усети и компанията и
назрялата идея върза плод и стана реалност - свири се сбор събота 16 юни в 6.00
сутринта на старт на Витоша 100 трака. Епично! Леле! Това има ли край? Избутах
припряно седмицата и вечерта заредих раницата с питателна храна и всичките
тра-ла-ла джаджи. Лягам си но съм не ме хваща, не знам колко съм спал но
часовника звъни скачам като войник и бързо кафе и целия катун го накичвам,
набутвам в раницата и газ навън към безкрайността!
Естествено 10-на човека е невъзможно
да се съберат в толкова ранен точен час на едно място. Успяваме към 6.30 да се скупчим
тези, които със сигурност не са се успали или няма да тръгват по-късно. Вадят
се енергийни гелчета, Иво е забъркал странна оранжева смес в бидона с водата –
последна дума на химията казва, хилейки се доволно. Питам къде е хлапето, а
бащата на Морети небрежно подхвърля „А, той ще ни настигне по пътя…“. Мда, има
ужасно многоо хляб в този младеж, неслучайно по-късно през 2012 г. спечели без
конкуренция „Черни връх“ при юноши младша възраст с време в топ 15 на мъжете…
Морети наистина лети, като го гледам все едно няма препятствия или изкачвания
или терен за него – той е по-бърз от времето и го прави с вродена елегантност!
Тук някъде се обсъжда фундаменталния
въпрос дали да спрем в Ярлово в къщата на агент от велозадругата, където беше
наличен двор, скара, баба с много пържоли и бира наоколо? Баси байкърите, още
не тръгнали, обаче вече мъдрят къде и как ще се яде и пие – това мислене обаче
ми харесва, защото стимулира преходите, знаейки какво те чака на края, където и
да се окаже той. Изяснява се изначално ясното, че ако спрем, дотам беше
обиколката и няма да тръгнем изобщо после ха-ха J Все пак
групата на Шаро стига до компромис и оставяме отворена вратичка „на място в
селото ще видим дали само по бира на площада и газ, или ще се засяда отрано“.
Потегляме. Абе какъв беше тоя
шорт-кът от началото на Стар Беловодски път право нагоре „да сме скипнели завоя
а и това бил маршрута“. Викам хора, тоя маршрут не е чертан с тебешир, дайте да
се пестим, че и Витоша 10 няма да изкараме с тия мракобесни отвесни денивелации.
До Тихия кът няма нищо интересно, освен че Морети долетя отнякъде и замина
напред, за да се върне назад и замине пак напред – той така прави щото иначе му
е скучно. Га бяхме млади и ние…
И оттук започва непознатото за мен!
Летим надолу към Владая. Понякога ми се струва, че летя прекалено бързо. После
се сещам за Любо и уроците му от каранията с практически съвети, че спирачката
в много случаи е лош и пагубен съветник. Пробвам го на места и установявам, че
е адски прав. Някак си високата скорост прегазва дебнещите зли сили и те нямат
достатъчно време да протегнат костеливи скали и корени и да те прекатурят, ти
вече си далеч напред!
Стоп машини на разклона! След
спускане разбира се следва катерене – любимата ми част. Последната серпентина
обаче преди мостчето и реката е толкова стръмна и остра, че ме поваля и победен
я избутвам. Хлапето си я качва и пуска за разови тренировки… дишаме тежко и
почиваме на водохранилището. Ядем и пием. Тръгваме. Водни шахти, много
интересни ми бяха. Сега тук малко ми се слива по маршрута кое точно къде беше,
но изведнъж се набихме пред рязка отвесна стена – пътека е оптимистично да се
види нагоре. Тука се носело нагоре по отвеса, казват. Аз едва се крепя на
краката си, как да нося? Не се майтапеха обаче, верно оттам се минавало,
успяваме да изкачим тази Козя стена с приплъзвания и мъкнения и много MILF замесени.
И последва дълго спускане по една
тясна пътечка покрай водните шахти. Много хубава, но и много тясна и стръмна.
Усещам как бездната отдясно на места ме тегли и опитва да издърпа, за малко да
успее на едно място. Притегателната сила на празните пространства, които
природата не търпи. В Кладница намираме
отворен магазин и отново се вадят дисаги. Спускаме към язовира и тук малко
преди края на обиколката на дълбокия залив на Студена падам за първи път през
деня и висяща кожичка и лека кръвчица се процежда под лявото коляно. Не успях
да се откопчая навреме J Но при тези гледки, шир и красоти
съм толкова захласнат, че дори не успявам да се самоцупя. Сядаме да починем на
брега. Промивам се с вода и цикля. И това било само на някакви си километри от
джунглата? Ние не познаваме света по-далеч от носа си. И май в някои случаи е
по-добре. Спокойствие и нирвана на тъмносини води и водни кончета!
Успях да намеря няколко снимки от
деня от Светльо.
Продължаваме по хасфалта и скоро сме
в Боснек. Слънцето вече напича зловещо. Слушал съм и чел легенди за отсечката
от тук до Чуйпетлово и бързо разбирам защо те са верни. Горещината те смазва
върху асфалта, а денивелацията изглежда дори не толкова голяма, колкото
безкрайна. И става все по-горещо а ти си все по-натиснат върху асфалта. Няма
край. Седалката ти се отпечатва завинаги в определена форма върху задника,
защото просто няма какво да я разтресе в този транс. Завой след завой няма
сянка. Ръцете изтръпват. Краката поне слушат. Тук всеки стига до Чуйпетлово
някак си със собствено темпо, аз успявам да докретам по средата и да падна до
оформилата се при първите къщи на селото на пътеката над асфалта групичка
бездиханни – виждали ли сте как падат биатлонистите след финала на 20 км
индивидуално? – е така паднах и аз от байка и 5 мин само дишах и гледах небето.
Трябваше да следва уж стръмно
изкачване по черен път до седловината Смильо, но на мен то след асфалтовия пек
ми се видя като лека и приятна разходка в гората. Показват ми къде обикновено
се бъркат голямата част от състезателите в реалното Витоша 100 – малка
незабележима пътечка вдясно я подминаваш като селска спирка експрес както си
свикнал с черния път. Из гората май тук някъде трябва да се падат тези снимки.
Обсъжданията за окончателно ядене и
запиване в Ярлово срещу завъртане на пълната Витоша 100 се разгорещяват.
А наоколо е толкова, толкова красиво
и безкрайно…
Излязохме от дъбравите и през разни
поляни и треви спуснахме към началото на един черен път, по който трябваше да
се даунхилнем продължително до Ярлово. Паднах пак, на лек наклон насред поляна
на черен път – докато разбера, че ще падна и трябва да се откопчая, вече падах
и хубаво засъхналата грапава кал довърши кожените остатъци под коляното. Дъми.
Събрахме се в началото на черния път надолу, всеки се юрна по склона към селото,
аз се замотах да пия вода или не знам и аз защо и тръгнах последен заедно с Иво
малко пред мен, другите вече не се виждаха далеч надолу и напред. Пътят бе
хубав, но май измамно чакълесто ронливо подвеждащ с привидната си лекота и внезапни улеи… и тук
пред очите ми се случи страшното му падане, което и до момента ми се е
запечатало като на кинолента.
С висока скорост предното му колело
влезе в диагонален внезапен улей на пътя и удари директно във външния му край,
без обаче да успее да го преодолее и да продължи напред. Иво и байка отскочиха
във въздуха, превъртяха се и падна зловещо върху пътя с колелото върху него,
видях как главата му удря земята със страшна сила и всичко ми причерня.
превъртаха се надолу докато най-после инерцията се изгуби и спряха. Спрях и
ужасен като насън започнах да го проверявам цял ли е, може ли да говори и да си
движи главата и гръбнака и крайниците. Слава на този над нас - беше го запазил
цял и без счупени основни спойки, охлузванията изобщо не е броят, но единия му
крак не можеше да го движи и започваше бързо да се подува при глезенната става.
Изпадна за кратко в шок и трябваше да го поливам с вода и да му говоря да го
успокоя да проумее, че е жив и няма страшно, имаше късмет…. освести се
сравнително бързо, проумявайки постепенно какво се случва.
Лирично отклонение – ако беше без
каска, най-вероятно щеше да е със счупен врат и/или глава. Каската бе пукната
след удара. Толкоз по въпроса има ли нужда от този аксесоар.
Опитах да звъня за някой да се върне
да помогне да го свалим, но все още спускаха и никой не си чуваше телефоните.
Иво събра сили и лека-полека започнахме да слизаме заедно, не можеше да стъпва
обаче на крака, ту подпирайки се на мен, ту на колелото, напредвахме надолу.
Болката в крака бързо и яростно се усилваше и подуваше. Най-после върнаха
обаждане, но бяха вече в центъра на Ярлово. Бързо се организира идването на
кола, авителците се върнаха и помогнаха да го свалим по-бързо до над селото,
където го качихме в колата и те отпрашиха за Пирогов.
Останахме няколко души в центъра на
селото угрижени и след кратък размисъл, решихме все пак да довършим маршрута,
защото така или иначе коли нямахме да се приберем, а бяхме от другата страна на
планината. Е, последва безкрайно въртене по едни поляни и полета и коларски
пътища и рекички и под далекопроводи, жегата стана нечовешка, а си мислех, че
никога няма да има край, докато изведнъж не излязохме на шосето някъде май над
Железница. Аз си мислех, че от Ярлово натам е малко, но съм живеел в жестока
заблуда, то си е било на половината! За да е по-интересно, спуках гума на
асфалта, сменихме я и на разширението на пътя при спирката на 69 последните
остатъци от групата се прибраха по пътя надолу, а аз и Делян стоически
извъртяхме целия маршрут. Тук интересно за разказване кой знае какво няма,
освен че ако не си запознат с маршрута шанса да се загубиш около Железница
според мен е огромен. Като се излезе на алеята Иванов вече е ясно – спускане и
кал! Виждайки София и първите къщи не можех да повярвам, че направих този
маршрут, една мечта се сбъдна!
Новините от болницата дойдоха и бяха
сравнително добри, на фона на какво можеше да се случи – размествания и дребни
счупвания около глезена и гипс на крака за месец. Уви, сезона за него приключи
по травмиращ начин, но той е боец и аз съм сигурен, че през 2013 г. Иво ще се
завърне с гръм и трясък на байк трасетата, където най- му подхожда да бъде!
Адаш, само да мине тая зима и се мятаме отново на двуколките, широтата ни зове!
Адреналинът с течението на деня така
ме бе пропил, че докато ни миеха колелетата на Веселие на Хладилника си мислех,
че мога да въртя още дълго, не усещах умора. Умората дойде като се прибрах и се
изкъпах – блъсна ме като парен чук и заспах малко след лека нощ деца. Бях
изцеден и свръхпрезареден. Уха!
