Възгледите на един XC байкър за опорните точки

Събудих се рано тази сутрин и моя Ram HT3 29er игриво ми намигна. Тази седмица нямах следващо състезание в неделя, не бях болен от пневмония и нямах главоболие от купона за поредното безинтересно първо място в събота и това беше идеалната възможност да пришпоря най-после големите колела на моя Ram HT3 29er до краен предел. Така без проблеми обиколих Витоша три пъти по сто през Черни връх и Офелиите и достигнах финала на личното ми трасе за разпускане след три часа и двайсет безкомпромисно каране с моя верен Ram HT3 29er и спечелих първото място…

В дърветата –

разбира се, славей.

(…а то нали не беше състезание…)

                 С т и г а !

Къде е тука нашата съдба?

Къде е драмата?

Къде съм аз? Кажете!

Ето ме. Висим си тука кротко и драмата е всемирна. Спусканията. На 80% от възможностите си прескачам с подскок и завъртане паднали борове, печеля купи след купи и психирам останалите състезатели с присъствие, а врабчетата из гората и пъстървите в реката са в паника. Да си първи във класация, никак не е зле, но и да се запишеш изобщо в класацията, се оказва, си е подвиг. Напъвам се като глист на буца вече четири години. Обаче некак си несериозно, на приливи и отливи айляшката. 2015 година ми писна на буцата, и си пренаредих некои приоритети и отделеното време за Speedy (Ина го кръсти така, смейте се де, ха смейте се) и байкъризъмъ скочи до небесата. No pain no gain пеят Scorpions, страдам и аз. Промяната забележителна в тялото и стила ми я фиксира дори полицая на караулката на Била. Крадене на време за каранье всеки възможен час, изграждане на техника, трупане на километри, падаш и ставаш, тракове, анализи, мотивации, линии, теория и практика на пътеките и понякога асфалта. Дрън-дрън.

Дааа, знам, знам, истинския маунтин байкър не яде асфалт и не стъпва даже по него, но аз нямам място и за шосейка и се налага драматично (после къде била драмата – ми къде не е?) понякога да карам стъмпджъмпъра по пътищата ни. То сега вярно е, че един друг Той ги изремонтира всичките и са гладки с мазен асфалт, но където случайно е пропуснал да пререже с ножичката лентата, си е оффроуд маунтин изровен чакъл някога имало битум, та някак си го преживявам.

Упорито продължавам с твърдак да се опитвам да минавам всичко, което е предназначено за прекосяване с мекици и др. колела. Но по принцип го избягвам като участъци. Ми очевидно на места не може да се кара с твърдак. Как тогава обаче дъ риъл Той с неговия твърдак караше там и подобряваше времената на даунхилърите по трасетата им надолу и държи секви рекорди с твърдак? Значи практически може навсякъде да се мине с него. Но аз не мога. Значи фактически ми липсват умения и практика.

Чопли ме. Щото не само Той го умее, а и още цяло свлачище от яки карачи. Може би трябва да изчета и малко теория, да прихвана от книгите. Гениалната идея присветна. Ми да! Отварям бързо форума и почвам попивателно да гълтам статиите на Любо „освен желанието, как да…“ това и онова. Хипнотизирано тренирах технични прелитания, серпентини, линии, вектори. Отпусни спирачките, всичко е в главата, наклони се насам, изтегли се назад. Мда. Много добре написани, всичко ми стана веднага ясно и се почувствах сетнат за промяна. 

Гармин и напоследък Страва. Абе типична хц лигавщина. Отвсякъде изскачат сегменти и анализи. Истинския байкър ехее няма време за такива неща, той в момента пуска на челник кривата по права линия. Но аз време имам, щото типичното хц не пуска нощем игриви, а бленува шарено джърси и дълги мазни горски пътеки с белите коне…

И значи малко се отплеснах, исках основно да споделя некои съображения по въпросите на изчетената безценна теория за опорните точки и приложението й в практиката.

Пише значи в дебелата мтб-бг книга:

           много е важна линията

чертай си предварително линията

                      избирай най-добрата линия

                                  отпусни спирачките

на върха на ъгъла на серпентината завиваш стигаш до средата и изтегляш

              може и с контра да завъртиш задницата

не поглеждай надолу към урвата

                не гледай в коловоза

                        дай газ през препятствията

 А, това сичкото ние много добре го знаем! Малко само го бехме позабравили! Нема се плашиш копеуе! Си казвам аз и тези дни решавам да приложа на практика всичките заковани с пот и човки над предното движение постулати върху спускането по пътеката на велорали Черни връх версия 2014. Къде другаде? Идеално съчетаващо пише тук-там всички теории на оцеляването трасе. Заредих трака в машинката за целите на спускането и се изстрелях нагоре като куршум. Преди време като го качвах едва не умрях. Сега просто ми беше смешно като минавах покрай местата на страданието. Драпането към 2290 не е интересно за описване а и бе толкова бързо, че си подобрих времето с няколко часа и времето застина от изненада и то нямах време да се случи нещо. На върха духаше нечовешки и при 12 градуса се окостих за отрицателно време. Как може там да продължава да няма интернет! Трябваше да стигна чак до Момина скала, за да се чекна като хората у фейса. Жалка работа! Метнах блузка и видях къде почва пътечката за спускането и се накокошиних да я практически-теоретично-секак-подкован прелетя.

Философът, спорадично проникващ в елемантарната и утилитарна инекзистенциалност на конкретен транспортен обект, е в компетенцията си да констатира с проницателните прийоми на персоналната си обозримост мимолетните и неколоритни признаци на едно профанизирано рацио, маркирано с дългия врат на суетата и декорирано с кордата на примитивността. Точко така, Реймон!

По въпроса с линията веднага изскочиха проблеми.

Сетих се за стар скеч на Шкумбата. Вика: отидох да гледам Лебедово езеро. Първо – езеро немА. Второ – лебеди не пущиа.

Първо – линия аз не виждам. А не е като да не съм фантазьор. Второ – оптимистично ако все пак я начертая някак си, тя е няколко метрова между/в тесни коловози и през големи камъни и не мога да схвана как физичните закони ще ме възнесът по наклона през тези дреболийки. И така през няколко метра спираш и пренасяш/прескачаш? Трето – избирай най-добрата линия: това вече е оптимизъм, граничещ с лек дружески шарж към райдърите: разбирай: прекарай се оттам, където изглежда ще паднеш най-безболезнено. Защото при всички положения си долу. Четвърто - не гледай коловоза. Тъй ли? Ама то няма друго освен коловоз. Аз съм вътре, ехоооо, в коловоза съм, ведно с камъняците и дроповете, какво да правя там? Къде е статията по въпроса? Усетил се леко измамен и записващ си да напомня за липсите на некои научни разработки по основни опорни точки, се пускам надолу от върха.

Проблемите в миг станаха безкрайни.

Ужасен начален наклон. Крива мизерна дълбока каменясала пътека. Няма място за нищо. Тръгни-спри-забий-задери. Падааааам успявам да не падна и веднага пак опитвам да паднааа ааа успявам да спра преди да се размажа върху камъняците. Оглеждам се. Ядосвам се. Пускам се пак но само след малко човката почти ме клъвва. Успявам да се върна на байка и пак спирам. Видно е, че ще се претича некой друг метър докато наклона малко се изравни. Пребутваме се и потеглям пак. Сещам се за така важната добра описана линейна скорост – вика ще газиш всички препятствия, дето не си помислял, че може да ги минеш. Е, газих ги та нема що. Крачно и с бутане пренасяне на байка набрах скорост и добре ги сгазих като валяк ги минах.

Наклона се изправи. Усетих и прекалено напомпани гуми и ги спаднах. Оказа се, че това има голямо значение. Яхнах се и този път почти успях да карам без да спирам и слизам непрекъснато. Бях убеден всеки един метър, че колелото от толкова трясъци и подскачания ще се разпадне, дерейльора ще го отнеса а аз ще свърша на земята и както нямам протектори каската ще ме спаси да съм жив докато се наслаждавам на интересните нови положения на крайниците ми. Всичко това обаче засега не се случва и унесен в така важната абсолютно едно към гьотере линия и още по-важната нагъната линейна скорост за една бройка да отнеса група чуждестранни туристи, които нито чуха приближаващия се трясък нито отразиха подвикаванията и молбите ми нито реагираха на пъъът моляяя екскюз миии аааа откъде са тия глухари не мога да ги подсека (в коловза съм в коловоза съм) контра и пушилка еле някой се усети обърна и изкряска нещо на старофинландски диалект и се разбягаха.

Приятната вече пътечка даже леко се надига и тука стигаме до друго важно нещо, за което седнах да пиша този критически анализ. Маркетинговите опорни точки. И по-точно, описанието на маршрутите от организаторите на състезания. Конкретно говорим за „... и по пилонната маркировка продължавате до началото на ски-писта “Конярника” (26,1 km). Следва скоростно спускане по пистата...”. Продължавам аз и вече се готвя за якото скоростно спускане. Абе кой ги измисля тия разкази? Ало, идете и вижте реално какво описвате, не от офиса да си украсявате реалност! Очаквам аз една прекрасна ливада с живописна широка пътечка по нея надолу нали чиста права, та да наберем скорост ихууу летяяя. Ми не. Попадам на още по-тясна и още по-стръмна изровена камениста виеща се в леки завойчета като пепелянка пътечка. А си стъпил, а клъв! Ливада точно също няма. Упражнявам стойка изнесена назад това-онова обаче просто не мога усещам и страх спирачките не искам да ги натискам но ръката ми отива към тях и слизам. Така или инче линейна скорост явно няма да набера тук, та по-добре крачно нелинейно бързо да се сгромолясам с колелото в ръце. На места просто се сривам с него на задна контра, отлична опора се оказа заместител на турстическите тояжки. Споменавам на глас родата на описалия маршрута и така в приятни емоции пак изтиквам некараемия участък и отново на педалите! Тук до хижа Кумата вече се изкефих. Е така разбирам аз планинска благиня. Прегазвам рекичките, преплувам през ситния чакъл – кой гений го е превлякъл чак тук да го насипе не знам това трябва да е европроект си мисля и унесен в размисли за нуждата от половин метър дребен чакъл по планински алеи почти успявам да се пребия на стълбите на х. Кумата. „Поредица от стъпала” се оказаха отвесни групи по няколко дропа. Европроектът не е стигнал до гениалното прозрение да остави навсякъде отстрани на стълбите широко място за байкъри или майки с колички. Ми разбира се, само пешеходец е истински евро достоен за планина! Пренасям ги и сядам да изям сникърс на Кумата. Сигурно истинските байкъри ги карат. Браво. Аз съм само хц чехълче. Тръгвам бързо, защото хижарят е пуснал гадна народна чалга от типа „циганката е без гащии, баджанак, баджнак”. Не че нещо, но не ми се връзва с планината и усещането за сливане с безкрайното.

До х. Планинарска песен е асфалт. Пфу! И отново се връщаме на очаквания-реалности и живописното описание от организаторите „В началото се редуват участъци с леко изкачване и спускане, а след разклонът за х. Бор/ х. Септември следва спускане до достигане на х. Септември”. Толкова прекрасно звучи! Да де, само че сте пропуснали да споменте, че тези редуващи се участъци предимно се пренасят или сриват бутайки. Окончателно ми става ясно, че совите линиите и възприятията за света не са това, което са, и маркетинга и добрата опаковка на продукта са въвели в заблуждение мен коректния и доверчив потребител. Успявам да стъпя в дупка и вадя късмет, че падам върху висок камък и не си кълча глезена. Радвам се. Продължавам. Все някъде ще е караемо. И наистина пътечката все някъде става поносима. Малко ми се сливат усещанията. През коренища и храсталаци се изсипвам на разклон. Тук трябвало вдясно. Ура, х. Септември! Бързо по приятните пътечки до Момина скала. Интернет! Фейсбук! Чекване! Абстиненцията отмина и спря да ме тресе. Усетих вълшебно разливане на сили из тялото и духа.

Обичам пътеката от Момина скала до Копитото. Твърде плашливи неща са изписани за нея в описанието, което само потвърждава убеждението ми, че някой е съчинявал по спомени на очевидци и ловджийски разкази край огъня. В сравнение с преживяното дотук, тя ми се струва като права магистрална отсечка. „След слизане по няколко стъпала, достигате асфалта при Телевизионната кула...” няма слизане другари, дайте коректно инфо на байкъризъма, тези приятни стълби са караеми без проблем, прегазих ги с твърдака за ужас на няколко туристически бабички „чадоооо...”, доволен от себе си излаях на кучето шляещо се около кулата и се отправих към

Тъ-дъ-дъ-дъъъъъъъъм

Пътеката зад РВД-то

„В началото карайте с повишено внимание, тъй като при първия завой има стръмен участък с много корени. Следва спускане по скоростна пътека с множество серпентини.”

Ъ?

Карайте?

Предупредителна табелка за опасен участък и трудна пътека слънчево те посреща и само налива масло в спека. Махнете я. Който се е прецакал да стигне дотук, нема нужда да го мъчите допълнително.

Повишеното внимание се изразява в прецизно слизане на два крака и носене. В началото има изровен отвесен отвес влизащ отвесно в завой към пътеката, по който с много мъка се изсипах слизайки на една страна и държейки се за пързалящия се с мен байк. Викам си, те това е даунхил човече, ти си хц и е нормално да се сринеш. Но поглеждам нагоре и опитвам да изчисля как е възможно да се задържи някой върху колело при този наклон и да направи завоя. Не намирам отговор и яхвам колелото. Спускане следваше, но накъсано като любовна бележка за тайна среща. На множество неспускаеми и нечитаеми парченца. Единственото верно нещо в описанието е множеството серпентини.

Тук отново се връщаме на изброените по-горе от Любо правилни лозунги за серпентините и урвите. Произнесох ги на глас като молитва. Не помогна особено. Някой да направи и обучителен видеофилм към тях по тази пътечка! Обратните им наклони и супер острите ъгли на завиване над зеещата урва ме хипнотизират. Не гледай вика в урвата – ми то няма друго освен урва! Сещам се как zappa бе намерил сили да стигне до Варна, вторачвайки се хипнотизирано в задника на Анелия пред нея. Но тук няма ни Анелия ни асфалт. За какво да се хвана? Предното колело на върха на ъгъла и завиваш и после пускаш спирачката и изтегляш. Мхм. Ама серпентината е по-тясна от колелото ми а къде остава място за завой а всичко това се случва на 20% наклони със сух сипей и дебнещи камъни. И как можеше този младеж да има толкова тъп и смешен вид! Сещам се че съм шарено хц недоразумение и кротко пренасям една голяма част от серпентините надолу. Иначе пътечката сигурно е супер яка. Отпусни вика спирачките – ми хайде отпусни ги ти, да те видя. Пред клавиатурата и аз ги отпускам ехее... Твърде много академична литература. На някои по-полегати и изправени завои пробвам упорито техниките от статията и се оказва че там работят. Особено готино е завиването при 90-градусови завои с контра. Ми то като дете така завивах с лястовицата. Изумен от себе си и от непадането разсъждавам за харе кришна и други методи за освобождаване на съзнанието с цел преодоляване на всичко непреодолимо. Начи тука требва допълнителна статия да се твори, си мисля аз. Духовна статия за байк хц-даунхил просветлението.

Уникалните и крупни мащаби на урбанизацията с аподиктична методичност демонстрират на феноменалнологическата спиритуалност квинтесенциятата на темпоралните и ексцентричите евентуалности. Демек, изведнъж се озовах в Бояна.

Екзистента си беше супер як и зареждащ. И постави некои концептуални XC въпроси.

Само да не бяха изкуствените славеи и драмата. А може би без тях ще е скучно.

Останалото е градска проза.

Blur 3: До Черни връх и назад

Лятото небрежно си минаваше в софийски съновидения за перпендикулярни вселени и всевъзможни байкарии. Дребните карания из околиите не заслужава да се описват. Усещането, че сухарската ми професия и висенето в офис задушава полета на педалския ми размах и трепет се засилваше все повече. Опитах да прокарам подхвърлената на майтап от други идея към висшето началство да издаде заповед, с която всички служебни коли да бъдат иззети от пристрастените към тези корпоративни ухадокопайсеискаммм блага хорица и да им бъдат раздадени велосипеди за придвижване по работа. Пък сме и зелена еко компания – направо си задължава… Анатема! Мениджмънта прояви мъдрост, като помисли веднага за моето съществуване – вика ми: Ивайло, аз лесно ще го направя, но те ще разберат кой е дал идеята, щото си единствения луд (в техните очи) и ще те разкъсат. Та за тези коли войни се водят. Искаш ли да бъдеш жив? Е, ми искам… промърморих несигурно.

Набирах все повече сила в краката за сметка на мозък в главата.

Случи се на 14 Август, прясно прибран от Ситония и зареден с калориите на десетки изядени октоподи и риби, фосфора в мен избухна и изкрещя: яхвай веднага към Черни връх! Това ще е върха на сладоледа в професионалната ми върхова кариера!. Последен ден на отпуската. Трябваше да го направя. За по-сигурно се допитах до астроложката и тя също ми потвърди, че Меркурий е подходящо центрован спрямо позицията на рождената Луна и показва наличие на емоция. Зареден с ядене и т.н. хардуер, в 6.30 ч. сутринта изпълзях от меката на ъптауна Лозенец (а доцента по вещно право Владо бойлера ни обясняваше, че навремето тука било къпинак и храсталаци по баира тук-там лозе имало и никой нормален не смятал да купува имот на тия места – о, темпора, о, морес!) и тръгнах по известния на всички наизуст маршрут към върха. Чета как разни хора го вземат разстоянието за под два часа нагоре и някакви минутки надолу – защо е нужно това паническо бързане си мисля, дайте да се изпотрепем сега и хвърлим топа от зор, все едно Черни връх ще избяга. Не е мръднал и с йота от столетия. Не ги разбирам. Аз суматоха да гоня нямам, въртя си леко нагоре и си разсъждавам за живота и за… абе то хубавото е, че не мислиш изобщо повечето време, наслаждаваш се на сливането с откъдето принадлежим. Неусетно Златните мостове изскачат пред мен и се просвам на един дървен шезлонг, порядъчно гладен вадя сандвичи и вафли. Половин час блажено се напичам на пробиващото слънце. Делник е, утрин е и хора почти няма – ура! Коли също не бръмчат. Ранобудни пенсионери почукват с пръчки в бавен здравословен ход. Птички пеят за любов. Идилия. Когато бях овчарче и овците ще пасях…ех, онези детски дни в Лакатник и Свражен, един друг живот безценен.

Потеглям нагоре и до Бор не се случва нищо интересно. Обаче се минава покрай една табелка с надпис как американското посолство или кой беше е дарил и засадил гора на това място. Абе колко пъти съм минал оттам, гора няма даже засадени фиданки не се виждат. Може би е скрита зад 4Д прожекции, за да не я вижда врага. Но табелка има. Спазен е основния принцип: важното е по документи да я има и отбелязана, а истинската фактическа обстановка няма значение. Всичко днес е по документи. 

На Бор спирам за още ядене. Интересно е как организъмчето бързо изразходва калории и си иска веднага нови. Дъвча и съзерцавам останките от хижата и ми се реве. На безценно красиво място, високо и закътано, с път до входа и комуникации… и достойна за разказ на Стивън Кинг с избушените си прозорци и врати и разпадаща се фасада върху обрасъл с храсти и дървета двор. Бор е пример за всичката простотия и глупост, жалко безхаберие и самоунищожение, които сами непрекъснато си причиняваме. 

Но продължавам напред. Участъкът до платото е особен плъг-ин в нивото от гледна точка на липсата на каране, но ти дава възможност да се упражняваш във всевъзможни техники на бутане и носене. Както и да се наслаждаваш на гората и треволяка. Късчето небе при морените е винаги задължително място за почивка.

Къщичката с вещи от първа необходимост до пътеката е пълна и вдъхва огромна доза доброта и усещане, че има и други останали нормални хора наоколо. Заредена с основно простички необходими предмети за екстремни нужди и, о, чудо, защо никой ги е откраднал още? Колко сме си извратили мисленето… оставих малко хапчета.

Платото го избутах набързо и стигнах до другия край, където започва чакълестия път към върха. Намерих малко вкусни къпинки и се помотах качествено из храсталаците за още. Появиха се коне. Вече се виждах горе – ей тука 4-5 серпентини се завъртат и съм готов. Ха-ха, каква грешка и подвеждащо усещане давал този „път“ и визуална измама за разстоянието! Защо никой не е обяснил на нас простосмъртните право куме та в очи какво следва от платото нагоре? Каквото последва, бе брутално отрезвяване за една от най-големите ми заблуди. Совите изобщо не са това, което са! Много бързо установих, че е изключително неприятен за каране, защото е от море от местещи се камъни, в които по зловещия баир байка изобщо няма здрава основа да гребе напред, освен ако не караш бързо и на стегната предавка. Невъзможен е за каране. Няма правилна траектория, от един камък си в друг и в трети. И ти изпива силите като вампир. Да, ама на мен силите вече не бяха като на тръгване и ме напуснаха още в началото на първата голяма серпентина. Е, ми ще си побутам… и след малко дойде равно и даже леко спускане – гаааз! Газта бързо свърши, бензинеца останал и той, и на изпарения с наведена глава си забутах отново нагоре. Оказа се, че серпентините са много и някак си пътя взе да ми изглежда безкраен, а върха мираж. Спирах често да почивам, а се уморявах от самото бутане на колелото нагоре, по този път дори това е изцеждащо. И бутане не е правилната дума, май трябваше на гръб да го метна, по камъните си е вдигане непрекъснато и запъване. Едни пешаци ме застигаха. 

Стигнах до мястото, където жалоните се отклоняват от пътя и продължават право нагоре към върха. Броях всеки номер и вече ми се виждаха малко, а исках да си махна от смотания път и да избутам до горе по маршрута както си е. Някой ми беше казал, че там е по коловете и му повярвах. И го направих. Което ме довърши. Ама то тук няма физическа възможност никой да кара, това са скали и отвесна пътечка (липса на пътечка) с туфи и изронени камъни. Дори бутането и носенето са проблем, защото няма за какво да се задържаш. Егати велоралито – този участък е прекалено екстремно безсмислен, освен ако не е включен с цел да тества комплексните качества на състезателя модерен петобоец? Наумих си всеки жалон да е вид победа за да имам стимул да продължавам напред. Някъде в горната част за пръв път ми се случи усещането да нямам сили за нищо – нито да направя крачка нито да бутам нито да стоя прав и да извърша физическо движение. Тотално разреждане. Намерих една туфа и се свлякох зад нея на завет и припек, където полежах 20- на минути напълно безжизнен. А не е като да се бях занемарил с липса на вода и енергия за тялото преди това. Но явно организъмчето стигна някакъв предел на моментни възможности. 

Не можех да лежа до безкрай, защото вятъра дори в средата на лятото е бръснещо изсушаващо студен и изстиващ и под угрозата да се прибера болен, се събрах и с посъбран живец успях да изкатеря остатъка до хижата. Щом стигнах до подножието силите от близкия й вид се възвърнаха значително и точно в 12 вече бях горееее! Жив! Ура! Още един невъзможен предел падна!

Подскачах от радост по поляната. И бързо с намъкнах за топла боб чорба, кюфтета с лютеница и бира и какво ли още не. Толкова е вкусно горе! Не бях се качвал от детските години и всичко си е там и същото. Обилно преядох и излязох навън да се помотам и наслаждавам на гледките. Силите се върнаха. Внезапно чух познато гъргорене на руски пауър. Помислих си – не, това не може да бъде, да се качва чак до тук по бледото отвесно подобие на път в скалите? Не, ама да! И то натоварен със здрави цепеници дърва, се показа силуета на вечния и вседеходен ГАЗ! Някои неща са извън времето и пространството – те са вечни и неподатливи на конкретния релеф и разстановка! 

Небрежно я паркира чичото до входа и подочух разговор с хижарите за разтоварване как сега трябвало да се организира… а-а мисля си, аз нямам сили и за това днес пък и съм разтоварил n на n количество газки зилове мазове шкоди ремаркета на жигулито и т.н. дърва и цепил през годините. Взел съм си своето. Ориентирам се към слизане надолу, но по обратния път и през Алеко и паветата, че маршрута на велоралито на спускане ми е напълно непознат и не разпечатах и разгледах карти и тракове преди това. Едни хлапета ми направиха позьорска снимка за спомен от този незабравим за мен върховен ден.

Спускането надолу беше фън – тоя път не е за ниски скорости и ако ще се мре да е тук и сега - с твърдака по камънаците летях като камикадзе. Усещането за безпомощност и липса на дори една калорийка в тялото ми се струваше далечен сън. Спирачките не знам как издържаха зверските спирания на места, а аз се опазих през целия ден за пръв път с автоматите закачен из планина без нито едно падане. Ръцете като слязох до Алеко почти не ги усещах от вибрациите, а паветата ми се сториха като мазна писта. За отрицателно време се асфалтирах до Южния парк, където с още няколко бири и приятели затвърдих успешния финал на днешния кръг от световната купа. Погледнах Черни връх с доволна усмивка и се строполих вкъщи. Ще ми се опира някакво си връхче…

Blur 2: Витоша 100 (буутлег фор дъмис)

Докато се упражнявах с автоматите по паркове, алеи и булеварди, надбягвайки се във въображаеми състезания с коли, светофари  и времена, неусетно си дойде и средата на Юни. Еуфорията ме обхващаше все повече. То е така, като се стопли и усмихне природата, някак си ти идва и на теб да разцъфнеш като дюлева пъпка. И си викам сега дали да си купя гармин навигация едж 800 напр. и да почна да сверявам отсечки калории пулсове тракове пътеки средно мин макс дрън-дрън… но казвам си това е модел от 2011 г., я да изчакам да пуснат новия през 2012 г. да не се мина. Егати преялото потребителско мислене, да ви кажа с това пренасищане и непрекъснатото облъчване на нас бедните хорица от всевъзможни ъпдейти новости и ерзаци, някой ден всичко ще се срине и тогава ще се върнем към същността си, където такива глупави мисли е невъзможно да ни минават. Е, да, но всъщност прецакания се оказах аз, защото тия подлеци така и не извадиха нова версия на машинката… и цял сезон си карах безвремев и безотчетен и да ви кажа, хич и не е зле и без поредния дебнещ те хардуер. Та в смях и закачки всичко се раззелени и настана перфектното време за героични подвизи – така го усети и компанията и назрялата идея върза плод и стана реалност - свири се сбор събота 16 юни в 6.00 сутринта на старт на Витоша 100 трака. Епично! Леле! Това има ли край? Избутах припряно седмицата и вечерта заредих раницата с питателна храна и всичките тра-ла-ла джаджи. Лягам си но съм не ме хваща, не знам колко съм спал но часовника звъни скачам като войник и бързо кафе и целия катун го накичвам, набутвам в раницата и газ навън към безкрайността!

Естествено 10-на човека е невъзможно да се съберат в толкова ранен точен час на едно място. Успяваме към 6.30 да се скупчим тези, които със сигурност не са се успали или няма да тръгват по-късно. Вадят се енергийни гелчета, Иво е забъркал странна оранжева смес в бидона с водата – последна дума на химията казва, хилейки се доволно. Питам къде е хлапето, а бащата на Морети небрежно подхвърля „А, той ще ни настигне по пътя…“. Мда, има ужасно многоо хляб в този младеж, неслучайно по-късно през 2012 г. спечели без конкуренция „Черни връх“ при юноши младша възраст с време в топ 15 на мъжете… Морети наистина лети, като го гледам все едно няма препятствия или изкачвания или терен за него – той е по-бърз от времето и го прави с вродена елегантност!

Тук някъде се обсъжда фундаменталния въпрос дали да спрем в Ярлово в къщата на агент от велозадругата, където беше наличен двор, скара, баба с много пържоли и бира наоколо? Баси байкърите, още не тръгнали, обаче вече мъдрят къде и как ще се яде и пие – това мислене обаче ми харесва, защото стимулира преходите, знаейки какво те чака на края, където и да се окаже той. Изяснява се изначално ясното, че ако спрем, дотам беше обиколката и няма да тръгнем изобщо после ха-ха J Все пак групата на Шаро стига до компромис и оставяме отворена вратичка „на място в селото ще видим дали само по бира на площада и газ, или ще се засяда отрано“.

Потегляме. Абе какъв беше тоя шорт-кът от началото на Стар Беловодски път право нагоре „да сме скипнели завоя а и това бил маршрута“. Викам хора, тоя маршрут не е чертан с тебешир, дайте да се пестим, че и Витоша 10 няма да изкараме с тия мракобесни отвесни денивелации. До Тихия кът няма нищо интересно, освен че Морети долетя отнякъде и замина напред, за да се върне назад и замине пак напред – той така прави щото иначе му е скучно. Га бяхме млади и ние…

И оттук започва непознатото за мен! Летим надолу към Владая. Понякога ми се струва, че летя прекалено бързо. После се сещам за Любо и уроците му от каранията с практически съвети, че спирачката в много случаи е лош и пагубен съветник. Пробвам го на места и установявам, че е адски прав. Някак си високата скорост прегазва дебнещите зли сили и те нямат достатъчно време да протегнат костеливи скали и корени и да те прекатурят, ти вече си далеч напред!

Стоп машини на разклона! След спускане разбира се следва катерене – любимата ми част. Последната серпентина обаче преди мостчето и реката е толкова стръмна и остра, че ме поваля и победен я избутвам. Хлапето си я качва и пуска за разови тренировки… дишаме тежко и почиваме на водохранилището. Ядем и пием. Тръгваме. Водни шахти, много интересни ми бяха. Сега тук малко ми се слива по маршрута кое точно къде беше, но изведнъж се набихме пред рязка отвесна стена – пътека е оптимистично да се види нагоре. Тука се носело нагоре по отвеса, казват. Аз едва се крепя на краката си, как да нося? Не се майтапеха обаче, верно оттам се минавало, успяваме да изкачим тази Козя стена с приплъзвания и мъкнения и много MILF замесени.

И последва дълго спускане по една тясна пътечка покрай водните шахти. Много хубава, но и много тясна и стръмна. Усещам как бездната отдясно на места ме тегли и опитва да издърпа, за малко да успее на едно място. Притегателната сила на празните пространства, които природата не търпи.  В Кладница намираме отворен магазин и отново се вадят дисаги. Спускаме към язовира и тук малко преди края на обиколката на дълбокия залив на Студена падам за първи път през деня и висяща кожичка и лека кръвчица се процежда под лявото коляно. Не успях да се откопчая навреме J Но при тези гледки, шир и красоти съм толкова захласнат, че дори не успявам да се самоцупя. Сядаме да починем на брега. Промивам се с вода и цикля. И това било само на някакви си километри от джунглата? Ние не познаваме света по-далеч от носа си. И май в някои случаи е по-добре. Спокойствие и нирвана на тъмносини води и водни кончета!

Успях да намеря няколко снимки от деня от Светльо.

Продължаваме по хасфалта и скоро сме в Боснек. Слънцето вече напича зловещо. Слушал съм и чел легенди за отсечката от тук до Чуйпетлово и бързо разбирам защо те са верни. Горещината те смазва върху асфалта, а денивелацията изглежда дори не толкова голяма, колкото безкрайна. И става все по-горещо а ти си все по-натиснат върху асфалта. Няма край. Седалката ти се отпечатва завинаги в определена форма върху задника, защото просто няма какво да я разтресе в този транс. Завой след завой няма сянка. Ръцете изтръпват. Краката поне слушат. Тук всеки стига до Чуйпетлово някак си със собствено темпо, аз успявам да докретам по средата и да падна до оформилата се при първите къщи на селото на пътеката над асфалта групичка бездиханни – виждали ли сте как падат биатлонистите след финала на 20 км индивидуално? – е така паднах и аз от байка и 5 мин само дишах и гледах небето.

Трябваше да следва уж стръмно изкачване по черен път до седловината Смильо, но на мен то след асфалтовия пек ми се видя като лека и приятна разходка в гората. Показват ми къде обикновено се бъркат голямата част от състезателите в реалното Витоша 100 – малка незабележима пътечка вдясно я подминаваш като селска спирка експрес както си свикнал с черния път. Из гората май тук някъде трябва да се падат тези снимки.

Обсъжданията за окончателно ядене и запиване в Ярлово срещу завъртане на пълната Витоша 100 се разгорещяват.

А наоколо е толкова, толкова красиво и безкрайно…

Излязохме от дъбравите и през разни поляни и треви спуснахме към началото на един черен път, по който трябваше да се даунхилнем продължително до Ярлово. Паднах пак, на лек наклон насред поляна на черен път – докато разбера, че ще падна и трябва да се откопчая, вече падах и хубаво засъхналата грапава кал довърши кожените остатъци под коляното. Дъми. Събрахме се в началото на черния път надолу, всеки се юрна по склона към селото, аз се замотах да пия вода или не знам и аз защо и тръгнах последен заедно с Иво малко пред мен, другите вече не се виждаха далеч надолу и напред. Пътят бе хубав, но май измамно чакълесто ронливо подвеждащ  с привидната си лекота и внезапни улеи… и тук пред очите ми се случи страшното му падане, което и до момента ми се е запечатало като на кинолента.

С висока скорост предното му колело влезе в диагонален внезапен улей на пътя и удари директно във външния му край, без обаче да успее да го преодолее и да продължи напред. Иво и байка отскочиха във въздуха, превъртяха се и падна зловещо върху пътя с колелото върху него, видях как главата му удря земята със страшна сила и всичко ми причерня. превъртаха се надолу докато най-после инерцията се изгуби и спряха. Спрях и ужасен като насън започнах да го проверявам цял ли е, може ли да говори и да си движи главата и гръбнака и крайниците. Слава на този над нас - беше го запазил цял и без счупени основни спойки, охлузванията изобщо не е броят, но единия му крак не можеше да го движи и започваше бързо да се подува при глезенната става. Изпадна за кратко в шок и трябваше да го поливам с вода и да му говоря да го успокоя да проумее, че е жив и няма страшно, имаше късмет…. освести се сравнително бързо, проумявайки постепенно какво се случва.

Лирично отклонение – ако беше без каска, най-вероятно щеше да е със счупен врат и/или глава. Каската бе пукната след удара. Толкоз по въпроса има ли нужда от този аксесоар.

Опитах да звъня за някой да се върне да помогне да го свалим, но все още спускаха и никой не си чуваше телефоните. Иво събра сили и лека-полека започнахме да слизаме заедно, не можеше да стъпва обаче на крака, ту подпирайки се на мен, ту на колелото, напредвахме надолу. Болката в крака бързо и яростно се усилваше и подуваше. Най-после върнаха обаждане, но бяха вече в центъра на Ярлово. Бързо се организира идването на кола, авителците се върнаха и помогнаха да го свалим по-бързо до над селото, където го качихме в колата и те отпрашиха за Пирогов.

Останахме няколко души в центъра на селото угрижени и след кратък размисъл, решихме все пак да довършим маршрута, защото така или иначе коли нямахме да се приберем, а бяхме от другата страна на планината. Е, последва безкрайно въртене по едни поляни и полета и коларски пътища и рекички и под далекопроводи, жегата стана нечовешка, а си мислех, че никога няма да има край, докато изведнъж не излязохме на шосето някъде май над Железница. Аз си мислех, че от Ярлово натам е малко, но съм живеел в жестока заблуда, то си е било на половината! За да е по-интересно, спуках гума на асфалта, сменихме я и на разширението на пътя при спирката на 69 последните остатъци от групата се прибраха по пътя надолу, а аз и Делян стоически извъртяхме целия маршрут. Тук интересно за разказване кой знае какво няма, освен че ако не си запознат с маршрута шанса да се загубиш около Железница според мен е огромен. Като се излезе на алеята Иванов вече е ясно – спускане и кал! Виждайки София и първите къщи не можех да повярвам, че направих този маршрут, една мечта се сбъдна!

Новините от болницата дойдоха и бяха сравнително добри, на фона на какво можеше да се случи – размествания и дребни счупвания около глезена и гипс на крака за месец. Уви, сезона за него приключи по травмиращ начин, но той е боец и аз съм сигурен, че през 2013 г. Иво ще се завърне с гръм и трясък на байк трасетата, където най- му подхожда да бъде! Адаш, само да мине тая зима и се мятаме отново на двуколките, широтата ни зове!

Адреналинът с течението на деня така ме бе пропил, че докато ни миеха колелетата на Веселие на Хладилника си мислех, че мога да въртя още дълго, не усещах умора. Умората дойде като се прибрах и се изкъпах – блъсна ме като парен чук и заспах малко след лека нощ деца. Бях изцеден и свръхпрезареден. Уха!

Втори сезон: (не) изживени спомени: Blur 1

В средата на март извадих за подвизи байка от офиса, където преди Коледа го бях зазимил зад бюрото на поредната забременена надявам се и този път не от мен колежка, изтупах го от прахта и кламерите, поогледахме се и той ми рече: баце, тая година стига се излага с аматьорски изпълнения, ами вземи да ме разкаплиш на по-сериозни изпитания и (липсващи) непознати пътеки, че ми се изтъркаха гумите от това влачене между Лозенец и Борово през Южния парк по велоалеята, аман от лигавщини! Стреснах се аз от резкия тон но се замислих – той бе прав, какво постигнах миналата година, в колко състезания триумфирах, защо не се размърдах да ступам Клепе и колко пъти сплитах перпендикулярни спици и СКА лафове – греда в моето око! Приказки много с желание още повече, а резултат километражен почти нулев. И колко лесно си дава сам обещания човек знаете – веднага си записах горните по две и няколко байкарии и дабъл сингъл тракове и  доволен от себе си направих сефтето по велоалеята към нас.

Месец и половина се изтърколи, а обещанията небрежно преминаваха в градски маршрутни оправдания. С малки изключения напр. над Железница.

Там се окалях и омърлях за пръв път до над ушите и познах простичкия безсмислен блажен кеф от това :D

Само ще нахвърлям първото каране по Витоша, защото събития кой знае какви нямаше. Датата е 6 май. Добре, че има дата тагове. Хората масово режат агнешки глави. Мързи ме. Айде да ходим до Платото и после Алеко и после не знам къде си – викам горе има яко кал и сняг бе, дайте да се стопи и изсъхне малко, че ще станем пак на дива свиня мръсни в тоя студ. А няма грам преспичка бе, Иво, стопен е само на Черни връх има и кал няма, слънцето напича… викам добре и примиренчески се присъединявам към групата. Вярно, кал и вода по пътеката до Златните и Бор както се сещате почти нямаше над коляното, но това бе нищо в сравнение с липсата им по пътеката от Бор до Платото. Прегазваме чешмичката и тръгваме нагоре… както и предполагах, там си течеше цяла река а камъните бяха хубаво мазни и кални. Преспите сняг на места ги прегазвахме трудно, защото от мократа киша пропадахме в тях а байковете бе трудно да ги носим на гръб или тикаме. Сещам се за приключенията описвани в един подфорум и се засрамвам от лекотата на препятствията. Абе не е май наистина съвсем стопено и изсъхнало тука в гората, промърморва някой, друг пада… а-а, казвам, съвсем сухо си е, даже ме е яд така съвсем да няма една локвичка… В смях и закачки излязохме до Камен дел и желанието за хорър адвенчър и позьорски снимки изби в масово пренасяне на байковете през камънаците до връо, където се щракаме брулени от вятъра гордо изпъчили каски ха-ха тези точно снимки няма да ви ги покажа. След това последва брутален скалист даунхил! Само за безнадеждни, напреднали грийнхорни!

След това се наядохме като прасета на Алеко и изпихме толкова бири, че имах чувството, че ме обгръща мъгла със седефени отблясъци, изпълнена с многобройни и смътни присъствия… нот респондинг…

Някъде тези дни в мен изцикли окончателното да бъде или да не бъде фундаментално решение да мина на автомати. Иво също е виновен. Ся, истинските байкъри изписаха у МТБ форума академични трудове за ползите от захвата на крака за педала, за кръговите движения, за КПД проценти изчислени до седмия десетичен знак, за пируетен аксел контрол и за качествени неповторими пребивания като си закопчан, та викам си искам и аз да пробвам тая трева какви усещания дава и както си бях взел решението докато не съм се разколебал за половин ден минах през два магазина и се оказах обзаведен със завинтени автомати и парчетосани обувки за тях. Дори попаднах докато ги завинтваха на taurus13 с бира  в ръка – това го приех като върховен знак свише за добри попътни изследвания на много сингъл голи бедра! Браво! Ами сега? Все пак на работа и без това ме гледат неразбрано като извънземно, че ходя с колело а не се домогвам до стоящите под носа ми служебни коли, ако тръгна с тропащите парчета из офиса съвсем ще я втасам а все пак съм юрист, трябва да бъда сериозен и добре изглеждащ вдъхващ доверие и сигурност книжен плъх – каза данъка обществено мнение! Абе и неудобни са за ходене. Все още анархистичното в мен успял да го потуля и контролирам, влизам в правилен магазин и купувам черни изискани като за ха-ха примерен буквояд обувки, които оставих в офиса и започнах да се преобувам на пристигане и тръгване от работа. Това също предизвика масови брожения и интерес „ама той има странни обувки с катинар“, „ах, как скочи тротоара пред входа на офиса“, „абе още като дойде си личеше, че ти хлопат дъските ама явно ще се влошава“ и т.н. Важното за мен беше, че паднах небрежно само два-три пъти първите дни и почти никой не ми забеляза засрамения увесен нос ха-ха, след което попреодолял страха и притеснението как ще спра, усетих какво ми бе липсвало досега – ми да съм закопчан. Ю-хууу! Просто да не повярваш! Летях! Две тела в едно, лесно се събират…

(качественото падане е предстояло, но аз не го знаех)

Сезон 1, епизод 3: Второ за Сезон 2011 “Каране с Практически Съвети”

Улисан в игри и закачки и закани на планините и върховете, си прекарвах безгрижно лятото, когато изведжнъж цъфна тема: “Второ за Сезон 2011 “Каране с Практически Съвети”. Тъ-дъ-дъ-дъъън! Първото го изпуснах, но това се дебнеше отдавна- корифеите отделят време за прохождащите и благосклонно предават опит и знания- безценно!
С наближаването на заветния ден напрежението растеше: и няколко дни преди 22- ри подло се счупи закопчалката на двата ципа на раницата ми. Ау! Тази безсмислена джаджа веднъж я закопчах и тя така с лошо... тук положението бе спасено от Райко, който осъзна мащабите на бедствието, взе присърце страшния проблем и раницата се сдоби с ново оригинално копче за нула време!
Вече сме 22.09.2011 г.: 06.50 ч.: алармата звъни, скачам, бързо кафе, в раницата два сандвича и сникърс и вода и резервна гума помпи китове аптечки голяма навалица ми като не знам какво се разбира под “… средно трудно трасе”, “…изкчаването не е трудно… с дължина около осем километра… спускане по изцяло техничен терен…”, решавам да се подсигуря, като добавям от ОМВ зад Билата още едно изостарче и още вода.
И така в 8 без 10, отхвърлил изкушението на с кола до Локорско, заковавам на самоход до Билата, където пристигат скоро Краси, Асен6о, Светльо, Георги, Иво повече не можех да помня имена и още един пелетон ентусиасти. Появяват се фланелки на С.К.А. Викам си голяма групичка начинаещи ще се оформим!
Тръгваме за Локорско и на втората минута свиваме от булеварда вдясно по някаква уличка и вече съм наясно, че това е грешен път, но не смея да се обадя- има мъдри вождове по пътя към прогреса! Уличката свърши бързо в една китна градинка зад блок, където по стълбички се пренесохме обратно на булеварда. Завъртяхме по него и на следващия разклон свиваме надясно. Чисто географски и визуално, Локорско и Стара планина предполагаха завиване наляво, но вече съм наясно, че правим дръзки опити да се изплъзнем от преследвачите ни от страшния филм и да ги заблудим, затова се изнасям небрежно с групичката надясно и се оказах прав, защото само няколко минути по-късно, групата смени рязко поската на движение в опити да се върне някъде под моста на булеварда и да потегли право към Чепинци. Тук последва бързо офроуд каране по черен път покрай криминални сметища и полублатисти местности (Боже-е, тази свинщина в квартал на София ли е?- цъках изумено аз), прекосихме внезапно изникнала ЖП линия и се озовахме на разклона на околовръстното и Чепинци, успели да се отърсим от всички опашки!
Последва бързо безинтересно изтегляне в индианска нишка до Чепинци, където починахме, свестихме се и бързо и по същата схема акостирахме на селския локорски площад: тук 1989-та още не е дошла и соро няма да настъпи, затова събралата се на площада голяма целева групичка шарени витални байкъри с интересни колелета е като извадена от холивудски филм. Местните минават и гледат подозрително НЛО-тата. Виждам познати лица от снимките из форума.
С.К.А.калците се множат и почвам да се чудя дали не трябваше да си направя медицинска застраховка и да си купя няколко брони.
Попълвам декларация. Междувременно Admin започва речта си пред пленума за ползите от настройки, стойки и всички важни неща. Попивам като гъба. Но аз съм подготвен! Гледал съм Го в ю тюбе от предходното каране и получавам приятно усещане за Deja Vu, защото почти успява да не се отклони от показаното и казано там, само няколко запетайки размести и кръгчетата за баланс ги завъртя първо в другата посока, но великодушно му простих и потеглихме нагоре.
Едно местно хлапе с колело с рамка клоняща към нула инча въртя с нас до края на асфалта и направо ни издухваше нас батковците- това е бъдещият катерач в Тур-а, казвам ви! Хафалта го изядохме за секунди и след кратка почивка прегазихме и един черен път. И спряхме на една равнинка и се разбра, че това е изкачването и следва само спускане по път и пътеки обратно до Локорско. Аз явно бях с нагласа, че ще катерим нещо като Мургаш, защото ми се видя съвсем начинаещо това баирче и вече обърнах внимание на по- трудната част- спускането по пътеки.
Тук последваха няколко участъка, където Admin обясняваше напоително и показваше усърдно как се преминават. Аз третия участък го пуснах до половината а последния също на ½. За пореден път установих, че стръмните зъбести с камънаци и улеи пътеки не са моята страст. Трябва да се науча да пускам спирачката и да освободя колелото да си мине само препиятствията. Май е в главата тая работа. Но в моята глава много народ се блъскат и всеки тегли към неговата си черга- не е лесно! Гледах в захлас летящи по пътеките надолу даунхилъри и профита. Чудех се защо си губят времето с това мероприятие, но после зацепих, че те междувременно имат планове за обиколки на околните планини долини и сипеи и това им е като разгрявка и среща с приятели. Но добре, че бяха дошли, че да видим ние начинаещите как се кара и преминава през различни участъци.
Попил впечатления и емоции и опит и видял много неща, които само с четене и гледане в нета не получается, слизаме обратно в центъра на Локорско, където групичката се пръска в трескаво търсене на отворен магазин за бира, но такъв няма. Пуска се слух, че на половин километър по-надолу имало. Отиваме с Иво и Светльо и Георги и виждаме, че е обсаден от С.К.А. и още една камара пленумци и няма места за сядане а и нищо за хапване по-така (цър-пър). Обсъждаме ситуацията и завъртаме в търсене на кръчме. Такова намираме почти веднага след Локорско- в парка Заимов в Кривото. След няколко бири и картофки със сирене, слънцето тръгна да слага край на този перфектен ден и понеже нямам все още фенери за нощно каране до Платото и Конявска и назад, се прибрах вкъщи с неизпит Изостар и пробващ различните стойки за наклон и нагоре и надолу и зад седалката, абе голяма зарибявка.

Първа кръв: завръщането

Отпуск съм и лежерно се пускам с колелото за кафе в 11 на Онда зад Народния театър. Два часа висене, димене и дрънкане на али-бали, заболя ме задника от седене викам си поне да бе от седалката…разотидохме се, жегата захлупи безнадеждно центъра и аз останах сам безцелно въртящ педали из уличките. Строежи, безсмислено забързани прескачащи се евроинтегрирани пешеходци, метростанции коя работи коя се гради, ма голяма суетня, шахти с откраднати от мангали капаци… а-а-а, така не може, ми реших поне да обиколя велоалеята по Борис III.
Повъртях се кръгово по руски и завъртях по алеята- голям кеф- широка, спокойна и унесен в мисли за живота и Транссибирската магистрала и колко точно и какви джаджи за байка и за планините да си купя и как прекосяваме Сибир, внезапно се озовах на (Владивосток) околовръстното. Конец фильма! А тъкмо започна интересното! И едно дяволче услужливо веднага кръстоса крака на дясното ми рамо и започна да ме чопли: “А защо не се пробваш да качиш Златните мостове по пътеката от Княжево, а? А там сигурно е хлад в гората и ще се пробваш по пътека. А?”
Едвам ме нави.
Сипвам вода на ухото на трамвая, сблъсквам се с някакви стълби, пренасям по тях колелото, за да установя,че имало и пътека, и излизам на асфалтов път. Май панорамния...пресичам и тръгвам наготе по пътеката. Изглежда голяма, на сянка и привтлива. Но толкова СТЪМНА! Превъртях всички скорости на венчетата за Еверест и тръгнах. С няколко почивки и мокър от пот успявам да стигна до няколко метра равна отсечка и едно мостче, на което почти се пребивам и падам в опити да го прекося. Минавам го и виждам, че баира става още по-стръмен, но вече с улеи, неравности и стеснен. Не съм минал още карането за начинаещи с практически съвети и бързо намерил мотив, слизам и почвам кротко да бутам. Все пак някой беше мъдро отбелязал, че кой е казал, че майнтин байка е въртене на педали... Подминавам най- стръмната част и се яхвам пак да въртя. Вече краката са влезли в обороти и почти не им прави впечатление, само сила да има в тях (ма нямааа...). Излизам на шосето преди табелката за Бялата вода и мисълта, че все пак някъде наоколо може да има студена водица, ме добутва до ЧЕШМААА ВОДАА подпирам колелото на една пейка и пълня бидона с вода и сядам да пия... и се заслушвам в разговора на двама пенсионера до мен, който обясняват как тази вода е много студена и ако си уморен и потен и я пиеш може да те пресече и да колабираш и да се разболееш и да припаднеш и на мен почва да ми пребледнява и се премествам по-далеч от тези прокобници и чакам примирено да видя дали ще се мре там или ще ме подмине... след няколко минути все още непресечен, тръгвам нагоре. Пак бутане и после си знаете- въртене в транс и бутане и педали и малко ми се сливат коя отсечка къде преди и след кое излизане на шосето е, но имаше и един равен слънчев участък, след който спускане към мостче (много неудобно сложено напряко на идващата пътека, да го бяха поизправили малкооо) преди шосето- нещо са се объркали с тоя наклон си мисля, тая пътека не е ли проектирана от садисти само да е право нагоре?
Подминах приятни табелки, сочещи резервати на мечки, сочещи резервати на сови, че и резервати на дървета, а крайната цел я няма и няма. Чудя се дали изобщо съм на правилната пътека. Изведнъж тя се разширява и излиза отново на асфалт и механично тръгвам да го пресичам и да продължа, когато поглеждам нагоре и виждам пред мен полянката на Златните мостовее. УРА! Слизам и доволно се просвам на тревата да събера въздух.
И в този момент усещам страшен обсебващ зловещ вълчи глад! Занасям се до първото капанче и изкупувам каквото имаше готово- пилешка пържола, свинска пържола, картофи, лютеница, лук, хляб, бира (две бири), вафли... следващият един час се отдадох на блажнено нагъване и лаф с държателите на къщичката. Поредни обяснения за колелото. Давам съвети как да се мотае дело срещу Топлофикация и обяснявам за погасителната давност. След това отидох на дървените шезлоги на полянката и изпаднах в слънчева нирвана.
И след това телефона естествено се раззвъня. Тоя документ къде е. Оня какъв е. Кава е тая отпуска бе какви са тия колела и пътеки утре на работа ли си? Нощес? Не си??? Хм!
Пак се звъни- Ина: нали не си забравил, че имаме среща в седем с еди кои си в Пей Сърце? А-а-а, забравил?- не, само леко изключил  Ами сега е шест и пет минути... успокоявам я сам не вярвайки си, че ще дойда даже до вкъщи да оставя колелото и вземем колата и ще тръгнем и ще сме навреме. Ама ще успееш ли... викам не знам, но ще се пробвам. Тръгвам надолу и от грийнхорски ентусизаъм така непохватно се опитвам да превключа на най- големия венец отпред, че веригата пада. Офф! Обръщай колелото, слагай, изцапай се хубаво, измий се няма къде обърсвам се в некви треви и политам по шосето надолу. Най- хубавата част от карането. ЛЕТЯ! Като на забързан кадър профучавам до Била и оттам по Тодор Каблешков и към Южния парк... е тук усетих, че съм уморен до степен трудно изобщо да си повдигам краката на педалите. И все пак: Златните Мостове- пазарчето на Черни връх в Лозенец го взех за 37 мин.!
Закъсняхме за срещата само с двайсетина минути. Това бе феноменален ден. Вече пред съзнанието ми нямаше граница, която да не пробвам да я покоря: ех, този Черни връх!

To be continued…

Първа кръв: началото

След дългогодишно забвение и романтични детски спомени за лястовицата и балканчето из Врачанския балкан и Искърското дефиле, ПЕДАЛирането от началото на годината ми се загнензди като новата стара страст: и хем да замести висенето пред лаптопа и отмие нервите от безкрайните неизбежни бумащини и ежедневни нервни пост- соц ЕС тресни. Избирах над три месеца марка и модел и екипировка и хоп!- в началото на май вече държах в ръцете си бижуто за XC на Спешълайзд. Междувременно изчетох МТБ форума, влязох с шут теоретично и виртуално в час с основните положения на байкирането (и страшни думички като курбел, декланшор и др.), важните групички и фракции и карания и караници и вече бях готов за подвизиии...гледах я от балкона тази телевизионна кула на Копитото всеки ден и й се заканвах, как ще я покоря.
Да-а-а, знам, че за вас качаването с байк от Лозенец до Копитото и обратно, по шосето, е детинско упражнение за аматьори, което трябва да се прави:
- единствено за загрявка преди покоряването на околните 4- 5 върхове накуп за един ден по черните пътища и (липса на) пътеки, или
- на тъмно с камуфлажно облекло, за да не те видят истинските байкъри и да изпоприпадат от смях и бъзици, но
това щеше да ми е първото сериозно каране на велосипед от почти десетилетие, изключвам лежерните врътки от по километър- два в Южния парк с колелета от Метро на приятели- това си беше придвижване от кафе до пуканки и бира.
И един ден, повъртял вече сериозно байка из града и околните на Лозенец паркове, в ранния следобед се екипирах в стил почти XC на taurus13 и завъртях бодро нагоре към Бояна. Към КУЛАТА! Въртя си аз и неусетно започвам след детелината на околовръстното да дишам дълбоко. Прегазвам няколко бабуни в опит да нацеля на коя от всичките 30 (тридесет! защо, по дяволите, са толкова многооо) скорости да въртя и от много голям избор се обърках и качването до разклона за Драгалевци го изкарах в дълбоко дишане и безсмислено цъкане на скорости и доволен от доброто впечатление, което оставих в две одобрително кимащи бабички на спирката на рейса, спрях на разклона след бул. Пушкин да пия вода и да почина от страшния наклон. А то изкачването едва сега започвало! Тук нагоре последва примиренческо въртене на бързо схванатите верни предавки: големи венчета отзад, микроскопични отпред :magnify: Въртя си аз бавно и се движа нагоре, пот се лее, водата почва да свършва…мисля си, не може да няма една чешма по тоя път…спирам да почивам на обръщалото на рейса с изплезен език и полуумрял вид, но не може дълго да се седи, трябва пак нагоре…продължавам да въртя, едни циганета ми викат "бате, дай едно кръгче", кучета лаят, подминавам табелки с надпис „Бялата вода“ и крещя мислено от възторг като бедуин пред оазис, но вода не виждам и псувам здраво идиота, който ме е излъгал или е избушил чешмичката (след месец установявам, че чешмата е огромна и е била…абе знаете къде…на няколко метра навътре, а идиота съм аз…)! Почивам малко на отбивката и продължавам нагоре…трябва вече да съм стигнал разклона за това проклето Копито се самонавивам, а водата междувременно свърши температурата е около 33 градуса на сянка часът е към 15.00 вият се серпентини вие ми се свят обаче съм инат и стиснал зъби със суха уста въртя механично упорито докато видя разклон или докато припадна...някой отгоре в един момент се смили над трагичното ми състояние и след един завой видях разклона за Копитото, а до него и течаща чешма! Оазис! Бряг! Около половин час изкарах на пейката пиейки вода с облещен вид, като даже се опитвах да давам акъл по телефона на досадници за устави на сдружения и изключване на членове…за вписвания на общи събрания…к‘во съм надрънкал глупости изобщо не помня.
Събраха се облаци и сега дилема дали да продължа до Кулата или да се върна. Но истинския байкър не се плашел от дъжд и кал, чета из форума аз и решен да стана и аз такъв, махвам пренебрежително към небето и потеглям към заветната цел. Абе не си спомнях такъв стръмен наклон по този път, но явно от шофьорската седалка наклоните не са това, което са, философстват разбитите ми мозъчни останки, докато туристически автобус стандарт ЕВРО МИНУС 55 минава баавно покрай мен и той с последни силици и ме оставя в облак сажди, а хората отгоре весело ме сочат. Споменал всичките роднини на всичко наоколо, се добирам до КУЛАТААААА УРАААА! Крещя наум аз, за да не се излагам пред германците, който са заведени да видят зловещите останки от лифт и сред камари от фасове и боклуци по кална пътека да си наснимат панорамно софийското пОле. Намирам една пейка и се сгромолясвам на нея. Снимат и мен. Нямам сили да се усмихна, затова решавам да гледам измъчено като Томас Воклер на Алп дю Ез. Тръгват си. А облаците се сгъстяват бързо. Тръгвам и аз, щастлив и летящ на крилете на победата, все едно покорил Еверест. Решавам да се пробвам да надбягам дъжда и рейса (последното се оказа детска играчка) и разменям позицията на веригата на венчетата в другата крайност и ГАЗ надолу…първо бързо спускане в живота ми…е няма такъв кеф  като изключим избягването с късмет на косъм на зверско пребиване в един завой, в който влязох с нечовешка скорост а се оказа серпентина и спрях някак на ръба на банкета, до Бояна стигнах за минути…но не беше достатъчно, дъждът си рукна изведнъж и за секунди бях мокър но тук пак се сетих за истинските байкъри и махнах с ръка но проклетия дъжд не спираше и геройски се добрах до байкърски заслон- спирката на 64. Там имаше подмолно сухи хора, който с любопитство и голяма доза задоволство сканираха уморено-блатистия ми вид, след което се качиха на рейса и ме зарязаха да гния. Дъждът намаля, а аз усещах, че силите ме напускат все повече и се пуснах надолу по България с мисълта единствено да се добера до нас. Седалката вече се бе отпечатала завинаги на задника ми. В Южния парк вече не си усещах краката и на автопилот се добрах до входа на блока и до вкъщи, където влязох изцеден като лимон, мокър, треперещ и ЩАСТЛИВ! Успях! Покорих страшното Копито! Акцията завърши успешно, може спокойно да изтекат финалните надписи на първата серия.